ДО КОМАРНО 21

Петър Русчуклиев

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА   

                                                                              1.

   Този път приземяването ни на Софийското летище премина меко и безпроблемно. Въпреки мъчително прекараните перипетии през изминалата нощ, всички посрещнахме кацването на Българска почва с възторжени овации.

На фона тая картина някъде дълбоко в душата ми, като метеор пробегна едно интересно чувство - „В чужбина може да е интересно, много хубаво и... и.... и..., но въпреки това изглежда няма нищо по-мило от Родината!“

   Граничната контрола, вероятно понеже митничарите бяха запознати с нашите патила днес бе твърде формална. По такъв начин обемистият багаж на Дановска /благодарение и на нашата солидарна подкрепа/ премина безпрепятствано и безинцидентно митническата бариера.

   В ранният час на нашето пристигане броят на посрещачите беше ограничен. Един верен съпруг очакваше, обаче търпеливо жена си. Това бе Станоев. Беше пристигнал вероятно още вчера след обяд от Варна, вероятно в нова служебна командировка, за да посрещне неговата 

любима половинка.

   Втората дамска особа от нашата компания, въпреки че упорито въртеше очи в четири посоки, не можа да открие нито следа от другаря Дановски. Нещо, което я направи неспокойна. Аз си припомних моя първи контакт с нейния мъж, когато ми се наложи да го чакам с часове в Генералната дирекция и допуснах, че и днес не бе изключено да се случи нещо подобно. Имайки между другото собствения опит с една друга служителка в плановата служба на въпросната Генерална дирекция една подобна вероятност ми се стори далеч не изключена. 

     Това впрочем в момента ни най-малко не ме засягаше.

   Станоев беше с частната си лека кола и прояви любезност да покани Василев и дори и мен, да ни закара до града. За мене това беше добре дошло, обаче нашият шеф побърза да ми нареди:

   – Другарю Маринов, бъди моля те така любезен да останаш да правиш за малко компания на другарката Дановска, докато дойде мъжът ѝ! – след което,  забелязал незабавно изписаното неудовлетворение  върху лицето ми побърза да ме успокои - „Той ще те вземе в неговата кола!“

   Останах крайно недоволен от неговото нареждане,  но не намерих сили да се възпротивя. 

  „Жигулито“ /популярна марка съветски леки коли произвеждани в град Толиати по италиански лиценз  от онова време/ с варненски  номер изчезна бързо по посока на столичния град и аз се намерих отново в компанията на нашата спътница от Прага. В нейна близост се издигаше внушителна грамада от чанти и пакети. Кръглото като пълнолунна месечинка лице на съпругата на другаря Дановски имаше в момента нещо малко посърнал вид. Тя видимо бе дълбоко разочерована, че нейният мъж все още не бе дошъл на аерогарата да я посрещне.

        Защо ли? 

    Самият аз не се чувствах ни най-малко поласкан от ролята на неин компаньон, по-скоро на „хамалин“, която ми нататрузи Василев в случай. Особено, ако случайно нейният мъж не се появи скоро на сцената. Единственото, донякъде смекчаващо обстановката обстоятелство в момента беше, че тя като че ли бе загубила словоохотливостта си. Нейното внимание бе концентрирано в напрегнато следеше всяко новопристигащо от София превозно средство и от време на време прибягваше дори  до паркинга за  проверка, дали тяхната кола не е вече там. При което настойчиво ми напомняше -  „Не откъсвай поглед нито за миг от „багажа!“   

   За разлика от мене, тя още от първия ден в ресторанта в Прага беше преминала и към мене на необикновено фамилиарно, едва ли не малко натрапчиво обръщение  на „ти“.

   Времето напредванеше бавно, но неумолимо, а другарят Дановски все още продължаваше да не се показва пред очите ни.  

     В крайна сметка, тъй като не изпитвах ни най-малко желание повече да вися немил-недраг пред фасадата на летището, се опитах да направя едно предложение.

- Другарко Дановска, няма ли да бъде по-добре, ако предадем поне една част от багажа на гардероб? Струва ми се, че по някакви причини Вашият мъж е възпрепятстван да дойде за да ни посрещне.

    Предложанието ми не ѝ се понрави. Нейният висаж стана оше по настървен.

- Той знае положително много добре, че след като снощи не успяхме да кацнем, кога днес пристигаме – реагира афектирано тя – и колко много багаж имам! Имай още малко търпение, другарю Маринов! Внимавай само някой да не завлече нещо – тя посочи с поглед грамадата до нас – а аз ще прибягам да потърся по телефона моя хубостник!

   Не ми оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се съглася. Направи ми вречатление интонацията и мимиката, с които тя произнесе „моят                                                                                                                                                                                                                                            хубостник“. Явно беше солидно разгневена.

   Измина доста време, преди нейното завръщане. По нейната физиономия ми стана незабавно ясно, че не е доволна от телефонния разговор.

    -Няма го в къщи!! – избоботи навъсено тя. – Може би, кой знае защо се е успал и едва сега е на път за летището! 

    По повод на нейните думи ми хрумна, че може би когато аз часове наред го чаках за да му се представя в Дирекцията, той вместо в „Комитета“, както се изрази неговият сътрудник, просто си е доспивал в леглото. Или е бил, кой знае къде.

    - В такъв случай, той след... не повече от четвърт час трябва да се появи тук.  – направих сметка аз.

   - Ще го почакаме още малко, съжалявам че Ви задържам, за което се чувствам силно задължена към Вас, но моля Ви не се безпокойте! Като дойде Генчо /за първи път дочух да произнася малкото име на съпруга си, при това умалително, но не твърде нежно, а в същото време ме заговори на „Ви“/, ще го накарам да Ви закара първо до хотела!

    - А ако не дойде...? - изпуснах се инстинктивно.

     - Ако не дойде,...  - тук тя се замисли за миг, при което очите ѝ продължаваха да изхвърляха мълнии - ... тогава ще се наложи да вземем такси!

   Такситата тогава не бяха много скъпи, но алтернативата както тя се изрази, „да ВЗЕМЕМ такси“, не беше много по моя вкус. Аз бих предпочел да се прибера в София с автобус на „Балкан“. Бях се информирал, че те  пътуваха до удобна за мене крайна спирака не много далече от дома на Сашо Рашев.

   Зачакахме. Тя запали нова цигара. След нея последва друга.

                                                               - - -

   В продължение на повече от половин час другарят Дановски отново не се мярна пред очите ни. В това време жена му не ме остави да скучая. Изведнъж нейната словоохотливост се бе възвърнала. Но онова, което ме удиви бе, че тя се отдаде изключително на злословие по адрес на нейния съпруг. Дори не се посвени да го одума, че той положитнелно по време на нейното отсъствие е бил „плъзнал по мадами“ и не е чудно и да  е  забравил кога тя се завръща.

    С това тя ми напомни за аналогични словоизливи на Даниела за нейния баща, с които тя ме опсипа още първата вечер на нашето запознаване. Като извинение  за невъобразимото си закъснение на нашата  първа среща. Тази аналогия ме наведе на една амюзантна мисъл – „Изглежда е на мода в столичните фамилии на по-отговорни другари съпрузите да водат живот в дух на френски благородници от епохата на Людовик ХIV. “

     Впрочем, независимо откритието още на древните гръцки философи – „Всичко тече, всичко се изменя!“, което беше залегнало като аксиома и в марксистко-ленинската философия, в областа на структурите и нравите на чевешкото общество по време на нашата т.н. „цивилизация“ до ден днешен изглежда по съществува не се бе променило нищо съществено. Нито „великите“ Френска и  Октомврийска  революции, да не говорим за нашия „9 септемврии 1944“ не бяха в състояние да доведат до нещо повече от „видоизменение“, на принципа – „Слизай от трона, за да се кача аз!“

 

      В момента за мен по актуален би бил въпроса – „Защо, по дяволите, тази жена ми разказва всичко това?“ 

   От моя страна полагах усилия да се държа до колкото ми позволяваха възможностите по въздържано, без да реагирам на нейните ерупции. Постепенно, обаче се отегчих и престанах да я слушам. Все пак, при едно   значително емоционално повишение на нейния глас, до мен достигна като заключителен рефрен:

      – Но аз ще му го върна тъпкано! - след което тя най-сетне се отправи отново към телефонната кабина.

  

   

                                                               2.

   Най-сетне другарката Дановска се досети, или по-скоро принуди да извика такси. С взаимни усилия на двама ни, включително и тия на  шофьора, натъпкахме багажника и голяма част от задната седалка с нейния огромен „пътен товар“.  При това тя през цялото време бе заета да ни инструктира как да пренасяме и подреждаме пакетите и чантите за да не повредим съдържанието им. Изглежда освен моя сервиз за хранене за половин дузина гости, тя мъкнеше още редица стъклени и порцеланови изделия. И кой знае още що! 

    В тази връзка човек можеше да си зададе въпроса -„Дали семейство Дановски не беше ексцентричен колекционер на стъкларски и порцеланови изделия?“

    Единият от моите „близнаци“ отиде дори значетелно по-далече – „На мене ми се чини, че имат намерение да отварят магазин с тия неща!“

    За разлика от обикновенно неговият събрат тоя път не намери за необходимо да му противоречи – „ Нищо чудно, чешките стъкларски и порцеланови изделия се ползват с най-високо реноме в соцлагера! А напоследък у нас, а особено в столицата се навъдиха много хора, на които очите и „кесиите“ им са широко отворени за „земните съблазни!“

     „При това във всящо едно отношение! Не на последно място – и материално!“ - добави първият.

                                                                . . .  

    Въпреки вече сравнително понапредналия  час насрещното движение не беше прекалено голямо и под професионалната ръка на нашия шофьор таксито се устреми с добро темпо към града. Попътно пред нас скоро се изви китната снага на Витоша. Черни връх, Щастливеца и гребена на планината бяха нагиздени тук таме в прясна бяла премяна. Времето и у нас се беше чувствително застудило, но в момента поне сухо. Аз се чувствах въпреки това удобно в моето ново яке, с което незабавно се накичих, след като Василев и варненската научна сътрудничка се отдалечиха от летището.

   Попътно настроението ми постепенно започна да се подобрява.  От време на време хвърлех разсеяни погледи през прозореца на таксито, през който някой и друг слънчев лъч дори се промушваше през иначе  плътно надиплевата облачна покривка.  

  По едно време нещо ми напомни поетичното излияние на Василев тази нощ, по отношение на предстоящата ми рокада от „лимана край Дунава в полите на Витоша“. 

   Трябваше действително да се примиря с мисълта, че бях на път да се откъсна от брега на моята любима река, където бях дошъл на този свят сямо на няколкостотин метра от нейното дясно русло.

    Какво ли ме очакваше в бъдеще в новата обстановка, при това - в едно савършено непознато до скоро семейство, нравите и атмосферата в което се различаваха като нощта от деня от обстановката, в която бях израсъл и съществувал до сега? А и  - след като се опитам да заменя чертожната дъска с бюро в софийската генерална дирекция, нещо което независимо от всичките негови материални и прочие достойнства, ми се струваше не особено подходящо за типове като мене?

   Чичо Сашо в последните години използаваше необикновено активно моите командировки в столицата за да ме агитира, „че е било крайно време за мене да се задомя и то не къде да е, а в София“.  В моите очи той освен доброжелателно настроен роднина, беше много интелигентен човек и с голям житейски опит и постепенно започвах да изпитвам склонност да му вярвам. Че вероятно има право, особено като за мене действително нямаше повече хляб в нашия филиал, след като ми натътрузиха за началник на „моя отдел“ другаря Русев. 

   Моят вечно скептично настроен близнак не пропусна и сега да ме подразни с неговия вече банален въпрос – „Наясно ли сме, каква цена  ни предстои все пак да заплатим за това?“   

   Разбира се, не можеше да се очаква, че онова, което ми се предлагаше „под стряхата на Витоша“ беше ей така, даром. Още по-трудно можех да си представя, че единствено моите сини очи бяха възбудили у така наричащата се Даниела, дъщеря на влиятелен  министерски служител интерес да ме притежава.

   Та нали, както обичаше понякога да казва и баща ми,  „Всичко на тоя свят си има своята цена!“ А както твърди, ако се не лъжа дори и „Марксическата диалектика“ – всяко „защо?“ си има своето „защото“.

   Другият близнак, който напоследък започна да упражнява все по-влиятелно въздействие върху моето поведение и мирозрение заключи лукаво – „Така е! Дори смърта, коства всекиму живота!... Но ти не бива да се подценяваш, а за човек, който все още е  на тоя свят, най-прагматичната алтернатива  си остава - „Гонят ли те беж, канят ли ти – яж!“

   Не бях по природа много човек обичащ „да си похапва“ /особено на чужда трапеза/. Но факт беше, че както се се развиваха напоследък събитията на софийски терен, не само че от действащите лица във водевила, във фабулата, на който по силата на необясними за мен  обстоятелства в момента се бях превърнал в един вид протагонист, никой не проявяваше тенденция да „ме гони“. Даже актуалният тренд сочеше точно обратното! - нашепваше ми в тази връзка вторият близнак. - Но на какво ли добро?!...

    За мен този въпрос и всички наоколо свързани с него  продължаваха да представляват неразрешима загадка.

                                                                         3.

     Апартаментът на семейство Дановски се намираше почти в столичното сити. По сигнал на Дановска шофиорът удари спирачки пред нова многоетажна ъглова сграда, построена видимо неотдавна по съвременната стандартна жилищна блокова архитектура. По улицата минаваше трамвайна линия, по която забелязах да пътува трамвай с номер, който вече бях виждал да спира на площад площад „Света Неделя“. Последната подробност ми подейства успокоително, тъй като нямах намерение да се прибирам с таксито.

   Въпреки това настроението ми беше отново доста паднало, тъй като се възмущавах преди всичко на моята раболепност, с която се подчиних безмълвно на нареждането на Василев да се превърна в домашен прислужник на съпругата на шефа на службата за връзки с чужбина в неговата дирекция. 

    Но беше ли възможно да се възпротивя? 

   В качеството на актуалната си роля, първата ми работа бе незабавно да пристъпя към изнасяне на багажа от таксито. По указание на Дановска трябваше да внесем товара вътре в сградата, на една площадката пред стълбището в партера. Шофьорът се включи не твърде охотно в тази акция, но престана да мрънка, когато накрая тя му пъхна някое левче допълнително към таксата.

     Моите патила, обаче, не завършиха до тук.

   - Другарю Маринов, много те моля да ми помогнеш още мъничко - да изкачим нещата в нашия апартамент!  - обърна се с молебствен флажолет Дановска незабавно към мене, след като шофьорът изчезна от сцената. Тя  имаше нещо припрян вид.

   – „Вероятно нашата приятелка няма желание да държи на показ „стоката“ докарана от Чехословакия и не иска да допусне някой от съжителите в жилищната кооперация да стане свидетел!“ – изръмжа някой от моите „близнаци“.

   Нямах и сега избор и се видях принуден да пристъпя към изпълнение и на това нейно желание. Жилището на семейството се намираше на шестия етаж. За щастие, имаше асансьор и той беше в движение. На входната врата се четеше никелирана табелка с надпис „Семейство Здравка и Евгени Дановски“. Никакво друго име. 

   Домакинката незабавно натисна няколсо пъти нервно звънеца, но вратата остана затворена, което доведе до нов изблик на не твърде цензурирани тиради. При това физиономията ѝ придоби  зловещо изражение.

   Не ми беше работа да се меся, но от устата ми се откъсна нещо от рода – Може би на другаря Дяновски се е наложило да отиде обезателно рано тази сутрин в Дирекцията или в „комитета“?

   Това „в комитета“ ми дойде съвсем спонтанно. Просто възпроизведох  думите на младия мъж в стаята на Дановски, когато в първия ден на пристигането си в Дирекцията. Ставаше верятно дума за т.н. „комитет за връзки с чужбина“, една твърде имагинерна, но още повече авторитетна инстанция в рамките на тогавашната наша административна мрежа.

    Ефектът от думите ми беше обаче всичко друго освен положителен.

    Вместо да се успокои, тя изглежда се настърви още по-вече.

    - Или изобщо не се е прибирил тази нощ в къщи!  Познавам си аз и то

твърде добре „табиетите“ на моя мъж!

    Ненавиждам да чувам турцизми от подобно есстество в нашия език, но в момента това остана на заден план.

    Домакинята притежаваше собствен ключ и това ни позволи да влезем в жилището, респективно – да внесем скъпоценните чанти и пакети. След като свършихме тая рябота, тя без да ми посвети повече внимание  изведнъж ме остави сам в предверието на апартамента и изчезна зад една врата. Първата ми мисъл бе да се възползвам от случая и да офейкам... Но, вероятно домашното ми възпитание и някои други обстоятелства ми попречиха да сторя това.

     Не след дълго тя се завърна още по-силно възбудена, като размахваше  лист от тетрадка в ръка, върху който се збелязваха нахвърляни с химикалка няколко реда.

    Все така афектирана, тя ми поднесе под носа бележката  и изръмжа – „Ето защо моят мил съпруг не дошъл да ни посрещне! Заминал другарят в непредвидена командировка, сиреч на разходка в Гедерето!“

    Хрумна ми, дали въпросното му ходене в ГДР не беше във връзка с предстоящата нова сесия на работната група към СИВ по стандартизация. Но ми бе трудно да си представя, какво би имало той да урежда по тоя въпрос. Впрочем, на тоя свят се вършеха маса неща, които можеха да бъдат обясненени с всичко друго, но не с логическо мислене.  В течение на десетилетията прекарани на планетата Земя бях се понаучил, макар без въодушевление и не доброволно,  да се примирявам с този факт...  Макар и само донякъде. 

   В момента преди всичко бях твърде млад и зелен, въобще да си „пъхам гагата“ във функциите на отговорни служители в Генералната дирекция по корабоплаване и корабостроене от ранга на нейния съпруг. 

   За сметка на това, по указания на домакинята и не голяма помощ от нейна страна, бях удостоен с честта да пренеса допълнително целия багаж в едно съседно помещение. След свършване и на тая работа настроението на другарката Дановска, за разлика от моето, като че ли значително се подобри. Тя хвърли доволен поглед върху внушителната маса от пакети и чанти и се обърна неимоверно фамилиарно към мен, което придружи с еуфорично докосване с длан по рамото. 

    - Да си ми жив и здрав, другарю Маринов! Какво ли щях да правя, ако не бяхте Вие. – след което, приминавайки отново в интимна тоналност изведъж се заинтересува – Впрочем как Ти беше малкото име? Ние какво ли не преживяхме заедно тази нощ, а не си знаем дори имената.

  - Стефан – отвърнах скромно и малко отегчено. Спомних си с удивление, че съвсем наскоро ние бяхме представени и запознати от другаря Василев един на друг в пражкия хотел. 

  -Оо! Какво хубаво име! Аз пък се казвам Мария! Можеш да ме наричаш ако желаеш и Марче! – и ми протегна с приветлива усмивка ръка, която се почувствах задължен да поема. Последва интензивно раздрусване на десницата ми. - Знаеш ли, Стефчо, просто не мога да намеря думи, с които да ти благодаря за помоща, която ми оказа! – измяука  в едно вдъхновено кресчендо допълнително домакинята.

   Постарах се да украся физиономията си с оптимално подходяща  усмивка и отговорих до колкото ми позволяваха възможностите по любезно – „Е, нали за това сме хора... да си помагаме при нужда!“ - В същото време един вътрешен глас се обади – „Не е лошо да имаме за всеки случай някоя точица плюс при началника на специалната служба в Генералната дирекция!“ - Последното ме предизвика спонтанно да добавя – „Можете да се похвалите пред другаря Дановски, че и без него сме се справили успешно с прибирането на багажа!“ – За малко да не се изтървя и да кажа „стоката“.

   Споменаването на името на нейния съпруг предизвика отново тъмна сянка върху лицето на домакинята, но този път не за дълго. Обръщайки се към мене то се покри с нова мазна осанка, при което тя отново продължи  на „Ти“  – Оставам ти особено задължена Стефчо за всичко, което стори днес за мене!  - След това с леко туширан гон добави още - Трябва да ти благодаря също и... за милата компания, в трудните часове на нашия полет през изминалата нощ!  

     Изненадващо впчатление произведе формата, под която тя произнесе моето малко име. В момента ми беше трудно да си припомня кога изобщо някой освен чичо Сашо, още помалко жена напоследък ме беше  назовавал гальовно с умалително окончание името ми. Позната ми беше същевременно и една древна китайска мъдрост, а именно – че „красивите думи рядко изразяват истината“.

- Беше ми приятно и на мене. – отвърнах от учтивост - Надявам  се, че прибрахме целият багаж безаварийно здрав и читав. – При което се наведох и посегнах към моето куфарче и новата чанта, която бях си купих в Прага. Облекчен от мисълта, че най-сетне ми се отдава да се освободя от опеката на нейната прекалено „мила компания“.

        Обаче!...

    Една наша „народна мъдрост“ казва : - „Човек предполага, но Гспод разполага!“

      По отношение на това, кой или какво е „Господ“ може да се спори, но така или иначе често се намира „НЕЩО“, което непредвидено „разваля сметките“ на доста хора. В случая и на мене. В математиката съществува цял раздел в т.н. „Теория на вероятности“ в това направление.

      Нещо подобно ми поднесе съдбата  и в този момент.                                                          

   Ненадейно ноктите на пръстите на двете ръце на съпругата на другаря Дановски, застрашавайки да повредят новото ми яке, се впиха в моето  рамо. Изненадващата реакция на домакинята ми напомни с нещо моменти от нашето съвместно съжителство като съседи в самолета, когато правеше неуспешни опити за кацване. Но в момента!?

    - А, какво така се разбърза толкова много да се прибираш в хотела, другарю Маринов! Чака ли те някой в момента там?  - в очите ѝ забелязах да проблесна перфидно пламъче. – Защо не поседнеш първо да си поотпочинеш малко! Свършихме толкова много хубава работа! А аз в това време ще направя едно хубаво кафе и набързо някаква закусчица! – при последните думи нейните кафяви зеници се вторачиха, трудно ми е да кажа как в лицето ми.

    Нейна поредна реакция ме свари неподготвен.

- Много мило от Ваша, .. -побързах да се корегирам - твоя страна, но... аз не виждам защо е необходимо да си създаваш излишна работа. Та нали закусихме в самолета! – изсмутолевих  в отговор.

    Тя се възползва от несигурноста ми, а и може би нещо допринесе и по неизвестни причини проявената интимност и от моя страна и започна настоятелно да ме убеждава: 

    - Първо, това в самолета не беше никаква закуска – един сух сандвич, а и кафето им беше гола вода! Просто не мога да си представя, как един голям, млад мъж като тебе може да се нахрани с такава закусчица. Аз във всеки случай също имам нужда от истинска закуска, а що се отнася до нейното приготвяне, работата е еднаква независимо дали ще бъда само за мен, или за двама ни.

     Понеже отново аз не успях своевременно да намеря подходяща реакция тя продължи да ме убеждава и то в изключително шармантен маниер  - „Освен това трябва да си призная, не обичам да сядам на масата сама, а в момента – тук гласът ѝ  придоби „прекалено подзахарена осанка“ - компанията на един симпатичен гост, който при това ми оказа неоцинима помощ в затруднението, което бях изпаднала, ... би ми направила... действително удоволствие!

    Ой, лала! 

    Никога до ден днешен не ми се бе случвало  да бъда поканен на закуска в чужда къща от жена, която до вчера ми е била абсолютно непоцната. При това - от домакинята в отсъствие на нейния съпруг. Предизвикателната усмивка и прелюбезно отправената от нея покана,  ме поставиха допълнително в понататъшно затруднение.

    От друга страна почувствах, че след турбулентната и почти безсънна   нощ и тежката физическа работа тази сутрин действително не съм кой знае колко сит от онова, което хапнах в самолета. Обективно погледнато в момента нямах никаква бърза и неотложна работа. Чичо Сашо не знаеше точно кога ще се завърна. Василев ме бе освободил от задължение днес да ходя в Дирекцията.

       А що се отнаса до Даниела, до края на работното време не можех да    ѝ окаже по-голямо внимание от едно обаждане по телефон. Мина ми междувременно през ум, че бих могъл дори да се обадя и на моите родители от телефона на Дановски, без да обременявам със сметката пенсията на чичо Сашо!

   - Щом толкова настоявате!... - почувствах се принуден да предам фронта - Трудно е да се откаже на толкова любезна  покана. А едно хубаво кафе, особено след днешната изнурителна нощ, действително не е за пренебрегване!

   Мария Дановска се оживи и видимо зарадва. Енергично ме тупна отново по рамото и като  разтвори широко вратата на съседната стая занарежда припряно:

    – Заповядай в тази стая, другарю Маринов! Тук обстановката е значително по-приятна, отколкото в кухнята – при това тя посочи с ръка масичка заобиколена от мека мебел и пъргаво прибегна до един голям електрически радиатор и моментално го включи на максимум. – Ей сегичка ще се затопли. Ще те оставя тук мъничко сам, разположи се както намериш за най-удобно, а аз в това време ще надникна в хладилника да видя какво ще се намери за закуска. 

    - Чашка топло кафенце ми е достатъчна! Моля, не си усложнявай излишно живота с мене

    - Няма проблеми! Кажи ми само, какво кафе обичаш – разговорът ни неусетно беше приминал  в единствено число - нес кафе, или филтрирано? 

    Повдигнах индиферентно рамене и дори се осмелих да  добавя:

       - Каквото Вие обичате!

    Отговорът ми изглежда подейства приятно на домакинята, въпреки че направи недоволна физиономия от моето обръщение.. Преди да напусне стаята, отново във „второ лице, единствено число“ тя произнесе с подкупваща усмивка:

- Стефчо, остави моля те официалностите настрана и чувствай се като у дома си! След изморителното пътуване и патилата ни тази нощ,  докато приготва закусчицата, ти би могъл да прибягаш до банята и се поосвежиш с едно душче!  Положително ще ти подейства ободрително!

    „Ооо!“ – откликнаха в хор с опулени очи моите близнаци, след като тя ми обясни как мога да се озова в банята.

  Нейното последно  предложение ми дейде съвършенно от изневиделица.  Бях не само неимоверно сюрпризиран, но и дори още повече шокиран. 

 Междувременно фигурата на другарката Дановска с удивително пъргавина, без да дочака отговор наприви грациозен пирует и  изчезна в кухнята и ме остави с облещени очи   зад затворената врата.

   Моето първично чувство бе затруднението да асимилирам най-новия анонс на домакюинята. Действително струя хладка вода би подействала ободрително на тялото и духа ми след безсънната нощ в чакалнята на Букурешкото летище. Но все пак провинциалната ми душа и маса други неща не ми разрешиха да сторя нещо повече в банята, освен съвсем набързо да си измия ръцете и плисна няколко шепи студена вода върху лицето. 

                                                                --- 

    Отпуснат в един от фотойлите в стаята, за да поубия времето насочих вниманието си в разглеждане на помещението, в което бях попаднал. То беше с внушителна квадратура и с нещо ми напомни салона в апартамента на фамилия Найденови, в който се разиграваха покерните партии. Наби ми  се в очи фрапираща преситеност от мебели, които бяха всички новички и без съмнение доста  скъпи. Същевременно тая картина ме наведе на един друг паралел, този път - с актуалния тоалет на другарката Дановска, който също струваше положително доста от заплатата на нейния съпруг, но не правеше впечатление  на подбран с много вкус.

   Фронтално насреща ми вниманието ми бе привлечено от телевизор с необичайно широк екран, който не беше наше или съветско производство.

     Погледът ми продължи да шари по надлъжната стена, която беше заета по цялата си дължина и височина с видимо по поръчка изработени  библиотечни рафтове. Броят на прочетните книги в тях отстъпваше на тия в дома на чичо Сашо. Болшинството имаха вид на току що закупени и още неотваряни. Иначе обзавеждането на въпросната мебел, както целият асесоар на стаята не страдаше от преизобилие на всевъзможенен „шнит-шлак“, повечето евтини сувенири, предимно от чуждестранен произход.  

  Не липсваше разбира се и внушително барче, зад витрините на което натрапчиво надничеха множество бутилки. Болшинството – нагиздени  с  етикети с латински букви. В негово съседство се мъдреше модерна ниска стъклена масичка, подобно на оная, у семейство Найденови. Тя беше заобиколена от няколко меки фотьойли, в компанията на едно канапе, което по своите размери можеше да се приеме и за спална мебел.

     Върху паркетираната подова настилка на длъж и шир се простираха два грамадни килима. Единият в пастелни разцветки с мотиви в ориенталски стил, докато другият - пламтеше със всички цветове на дъгата в експресионистични съвокупления на геометрични фигури. 

     Атмосферата в помещението с неговото обзавеждане можеше, или имаше вероятно предназначение да предизвиква впечатление върху всеки гост прекрачил прага на този дом! 

    Реакцията на единият от моите близнаци, бе малко по-друга. Той възкликна -„Така е на тоя свят – докато някои умират от глад,  други  са принудени да сторят това от преяждане!“

  Другият побърза да добави – „Тъй си върви от както съществува светът, побратиме и изглежда с нищичко няма да се промени во веки – веков. Дори и при комунизма!“

 

                                                                    4.

     Приготвенето на закуската от страна на домакинята продължи струва ми се доста.

   Чаканено в празната стая започна да ме отегчава. В същото време, от както стъпихме на нейна домашна територия – тази Мария, която ми беше савършенно чужда и непозната,  започна все повече да ме удивлява. Докато в самолета и в Букурещ нейната компания преди всичко ми действаше досадно, сега тя започна да проявява необикновенно    гостоприемство, което ме караше да изпадам във все по-голямо затруднение. Особено -  пред въпроса въпроса: „Какво би  могла да цели тази жена с пикантната си препоръка „да се освежа с едно душче“?

      За един човек като мене, подобна покана ми си чинеше, меко казано в пределна степен двусмислена!... А тъкмо това ме изправеше пред трудно разрешими проблеми. От една страна като жена тя лежеше далеко извън рамките на моите еротични въжделения. Наред с това, аз за съжаление не принадлежах и към поклонниците на примисата „добрата свиня консумира всичко!“.  А на всичко отгоре съществуваха още грамада обстоятелства и проблеми, които ме поставяха във все по-безизходна ситуация.

    Главното ми затрудниние, в което се намирах, бе че на „столичен терен“ се чувствах в абсолютно неведение как трябваше да реагирам на „авансите“ на домакинята, без да се компрометирам, и от друга страна - без да си навлича някоя беля. 

     Може би за да се поразсея се заех да разлиствам първия том от „Большая Советская енциклопедия“, където потърсих под „алфабети“  да открия нещо за Славянобългарската азбука на Кирил и Методий. Напразно. Но усилията ми останаха напразни.

   По някое време вратата към съседното помещение шумно се разтвори и в стаята нахлу стопанката с един тежко натоварен поднос в ръце.  Дъхът ми в миг замря! Потеже бях шокиран на първо място от необикновения тоалет, в който бе декорирана нейната внушителна фигура. Домакинята се представи в момента в неглиже надяната домашна дреха от ослепително блестяща червено-черна сатенена материя. Последната  бе дълга почти до глезените. което ѝ предаваше вид на нещо като пенюар. От друга страна липсата на ръкави и внушителното деколте -  поскоро на нощница.

     Една допълнителна подробност незабавно привлече вниманието ми - значителна част от копчетата в горната и долна част, вероятно от прибързаност, бяха останали незакопчани. Беше в домашни пантофки, независимо от сезона обути на бос крак.

 Последната подробност, може би ми позволи да забележа, че електическият радиатор беше осезателно повишил температурата в стаята. 

    Не бях ни най-малко сведущ по отношение нюансите на модата на дамското домашно облекло, но за първи път в моя живот пред очите ми се изпречваше представителка на нежния пол в подобна... дегизировка. При обстановката и обстоятелствата в които се намирах предизвиканият ефект беше... направо главозамайващ! 

     Изпаднах за миг в букнално вцепенение! 

   Не съм в състояние да си представя каква физиономия съм направил. Тежкият том от „Большая енциклопедия“ се изхлузи от ръцете ми и за няколко секунди, лишен от възможност да кажа каквото и да е, замръзнах безмълвно до стенната библиотека.

   Домакинята остана струва ми се доволна от произведения ефект и докато се зае да разстила закуската на масичката, от нейните прясно начервени й устни се изтръгна едно тържествено – „Ето, че и нашата закусчицата е готова! Дано не си се отегчил от чакане, другарю Маринов, след като... – тук тя прекъсна словоохотливоста си с една секунда за да добави с предизвикателно подхилване   - ... аз се позабавих  мъничко, понеже прибегнах да си направя и аз за освежаване едно душче. - след което ме изгледа с подчертано разочарование – Ти защо така, струва ми  се не си се възползвал  от тоя възможност?“

    Нейната последна тирада и преди всичко заключителният ѝ въпрос, бяха произнесени по начин, който можеше да се интерпретира в направления, които ми причининяваха допълнителни затруднения. Не разполагах с необходимото време, а от друга страна крайно ограниченият ми опит в подобни ситуации ме постави в изключително неудобен цугцванг. В същото време доведе до появяване на едно  допълнително чувство на лабилност в колените ми.

     Домакинята обаче, изглежда намери реакцията от моя страна  за амюзантна.  Последното допълнително ме и раздразни, но и още повече смути, но все пак принуди да отговоря:

     - Не ми беше  удобно да ползвам за повече от за измиване банята в чуждо жилище, на което току що съм прекрачил прага.  - Отгговорът ми прозвуча  конфузно и малко под сурдинка.

  Тя се изхили гръмко. При това в тоналност и с физиономия, които изразяваха гарнирано с порция насмешка разочарование.

- Боже мой, другарю Маринов! Не мога да ти се начудя, защо намираш вероятно за забавно постоянно да се правиш „на ученичка“! 

    Не можах да смутолявя нищо повече от едно:

   – Все пак... съгласете се, другарко Дановска, ние до завчера дори и не се познавахме и... – докато се чудех как да завърша възражението си по начин, който би създал известни предпоставки за поохлаждане на нейната агресивност, тя ме прекъсна енергично. 

- Я не се превземай, пък чак толкова! Впрочем, защо продължаваш да ми говориш все още  като на  непознат чужд човек? Та след като ние двамата преживяхме заедно и то в крайна сметка за щастие с хепи-енд тази ужасна нощ вчера, която не дай Боже, можеше да сложи край на нашето земно съществувание, ние вече не сме чужди, а много близки хора! Дори нещо повече! Не намираш ли и Ти, че по тоя начин нашите Съдби са вече преплетени!?      

   Какво можех да отговоря на нейната украсена дори с лирика философия?

    На съпругата на другаря Дановски изглежда все пак ѝ се нравеше и забавляваше, че изпаднах в  още по-голямо затруднение. Дъхът на все още изпускащите пара две чинии препълнени с току що изпържени и объркани с наденица яйца, обаче бе за нея достатъчно прилъстителен за да смени темата и да ме подкани да заема място срещу нея на масичката. 

   - Както и да е, сядай да си похапнем,  докато не е изстинала закуската! А и кафето като не е горещо, не е вкусно! 

- Благодаря! Всичко е превъзходно, но и... прекалено много! – постарах се да преодолея най-сетне обземащото ме вече досадно „вързване“ и заех предложеното ми място. Понеже елементарната учтивост изискваше  да кажа още нещо, добавих - Кафето Ви, както привликателно налъхва  е положително от „Кореком“, или нещо от тоя род! Но се страхувам, че трудно ще ми се отдаде да се справя с страхотно претъпканата  чиния.

    Тя реагира с едно изглеждане малко „изпод вежди“. Явно не ѝ се бе  понравило, че бях отново преминал в „множествено число“. И вероятно, не само това!

     - Хайде, стига си се превземал, пък чак толкова! Няколко яйчица и мъничко луканка не са нищо за един млад мъж!... Но трябва да ти кажа Стефчо, че намирам за досадно и не твърде учтиво от твоя страна, след като вече нееднократно ти придлагам да се разговаряме като подхожда на добри приятели, да продължаваш да ми отговаряш с твоето студено, високоизискано и отблъсващо множествено число! – произнесе не много нежно домакинята.

    - Извинявай,... Марче! - формата на обръщението ми костваше сериозни усилия, но се видях принуден да превключа на нов „регистър“ - Не съм и помислел по тоя начин да... ТЕ обиждам! Но твоето... –  отново се натъкнах на затруднения, но най-сетне „изплюх камъчето“ - ... ако мога така да го нарека – колосално гостоприемество... ме поставя в затруднение.

   Ефектът за съжаление не се оказа положителен. Тя отвърна само с поглед, който бе изпълнен, най-меко казано с нещо като разочарование. Дори тещо по-лошо! Почувствах се изпаднал в още поголямо затруднение, което ме принуди към едно добавъчно и то твърде изкрено откровение:  

- Да ти призная, просто не съм навикнал на подобна, толкова бърза... контактност! 

   Бях на път да добавя „с непознати“, но се въздържах, или по-скоро не ми се отдаде.

- Хм! Аз пък продължавам да се питам, след като не ми изглеждаш никак на глупав мъж, какво удоволствие може да ти прави да се правиш на такъв? 

  Предпочетох да не отговоря. Почувствах обаче, че се изчервявам. И то жестоко. От друга страна все по-застрашително започна да ме обзема паническо усещане, че губя почвата под краката си. Отново се оказах  на софийски терен изправен пред дилемата на Хамлет! Този път в малоко по-друга мотациа. При това изпитвах чувството, че независимо в каква насока се ориентирам, рискувам да стъпя на грешна почва. 

    Другарката Даноска изглежда остана също с впечатление, че атмосферата на нашата сутрешна трапеза не отива в желаната  насока. След кратковременно колебание тя се ориентирана към тактическа промяна, която се изрази в помирително предложение – „Вместо много да философстваме, ще бъде по рационално да се заемем със закуската, иначе рискуваме да ни изстине не само кафето!“

                                                                 5.

    Така наречената закусчица можеше да нахрани изобилно всеки сумо-борец от супертежка категория. Аз направо изпаднах в сериозно затруднение да се справя със съдържанието на моята чиния. Моята компаньрка обаче, без забелижими усилия, при това с ритуално наслаждение измете без остатък нейната порция.

   Докато се хранихме за известно време тя стана по-малко словоохотлива. Останах обаче с впечатление, че ме наблюдаваше „изпод око“.  Когато привърши със закуската тя зае изпъчена поза ала Наполеон и след като изпусна емоционално струя въздух произнесе самодоволно:

    – Светът изглежда във всеки случай значително по-розовичък, след като човек се подкрепи с някоя и друга хапчица! Нали, другарю Маринов!   

- Кафето Ви беше действително превъзходно! – постарах се спонтанно да ѝ поднеса нещо в комплимент и аз, но тя ме прекъсна енергично и с неприкрита досада.

– Ужасно съм любопитна, колко време ще ти бъде необходимо още, за да се почувстваш и ти в състояние да проговориш както се полага приятелски, по човешки  с мене! - преди произнасянето на „да проговориш“ от нейна страна последва краткотрайна пауза.

       Нейното поредно, не зная за кой път отправено предупреждение ме принуди да положа героически усилия с възможво най-учтиви словосъчетание да потърся опровдание. „Ан пассан“ направих опит да се отклоня  от мъчителната за мене тема и подчертано „на ТИ“ -  да възхваля нейното готварско изкуство. 

     Стори ми се обаче, че не бях достатъчно убедителен. Преди всичко  не съумях да прехвърля разговора на друга тема.

    В един  миг тя внезапно  пъргаво се надигна от мястото си и прибегна до барчето, от където се  завърна с бутилска с пъстър етикет и две чашки за коняк.

- Едно коняче за аперитив, другарю Маринов?! – изчуролика този път отново с подкупващ глас домакинята – Надявам се, че ще ти помогне да се почувстваш в състояние по свободно да общуваме! 

  Независимо от превисоката концентрация на „тебишир“ в гласа при отправяне  на поканата и особено нейното заключителното натякване  се почувствах, че изпадам все по-надълбоко в „небрано лозе“. По-скоро – в опасно мочурище. 

   Може би в актуалната ситуация, алкохолът беше действително подходящото средство за преодоляване на известни задръжки. Но дали резултатат би довел до „хепи-енд“, или би ме заплел в още по „забъркана каша“,  беше извън възможностите ми да преценя.

- Ах, другарко Дановска, т.е. извинямай, Марче! Знаеш ли, наскоро бях в болница със жестока злъчна криза. Оказа се, че злъчката ми била пълна с камъни и трябва някога да се оперирам. Напоследък ми се налага да гълтам лекарства, които ми забраняват алкохол. Особено рано сутрин – опитах се да се усмихна в отговор.

   - Я не се превземай! Едно оригинално френско коняче ще ни дойде отлично, след приключенията ни през изминалата нощ. Освен това, ние трябва обезателно да отпразнуваме нашето, в крайна сметка щастливо завръщане на родна земя – след което триумфално добави - Както и нашето запознанство!

   Без повече да ме пита, тя напълни щедро и двете чашки. Съдържанието на всяка от тях надхвърлеше и то солидно сумарното количество бренди, което бях изпил в барчето в Братислава пред хокейния мач неотдавна.  

   При това се получи така, че докато ми пълнеше чашата, рамото ми почувства продължитнелно предизвикателно отъркване на нейната  обилна мека плът.

  От моя страна положих усилия да се въздържа от каквато и да е реакция.  Постарах се да продължа да се правя, както тя преди малко се изрази „на глупак“, но в същото време със всеки изминат миг започна да ме безпокои все по-силно  усещането, че срещу щедрата гощавка прелюбезната домакиня, очаква респективна отплата от моя страна. Все по-агресивната натрапчивост на нейното тяло, обременена допълнително от необикновенната обстанвовка, в която бях изпаднал – ми влияеше страхотно затормозително и крайно обезпокоително.

  Едно нейно пренебрежително високо изкискване ме върна към действителноста. 

    - Ако човек започне да слуша лекарите в никой случай няма да прокопса!  Освен това, трябва да се превърне в нещо като калугер, живеещ изключително в пост и молитви. А една чашка коняче, можеш да бъдеш повече от сигурен, няма да ти причини никакво зло. Само ще ти позагрее и поразпали мъничко кръвта!

  От моя страна в момента не изпитвах ни най-малка необходимост от

„загряване на кръвта“. Прибегнах до още един, нов рискован опит с надежда по възможност да „поохладя“ нейната кръв.   

- Да Ти призная, Марче! - положих старание да говоря колкото ми бе възможно в по-интимна форма и тоналност – не се чувствам никак спокоен, че толкова дълго се застоях у вас... Какво ли си би помислил другарят Дановски, ако по силата на непредвидени обстоятелства случайно се завърне у дома си и ни завари така, ... на чашка в този фотьойл?

   Тя  прихна да се смее и неочаквано ме сръга не много нежно в ребрата с лакет.

- Ти си бил страхотно страхливо момче, бе!

   Нейният жест и последните й думи не ме накараха да се почувствам особено приятно засегнат. Но дадоха повод на „моя близнак №2“ също да ме сръга и произнесе с укор – „Престани, за Бога, да се държиш като невменяем!“

    В същото време, без да чака да чуе нещо повече от мене, домакинята ме остави сам на фотьойла и като поклащаше с достойнство ханшовете си, се озова в ъгъла, където се намираше домашния телефон. Все така несмущаемо, без да бърза набра някакъв телефонен номер.

    Измина някое време, докато й се обади някакъв глас, който остана неразбираем за мен.

- Здравей, Томич! – поздрави живо тя. – Марче ти се обажда. Преди малко се завърнах от Прага и намерих писъмце от Генчо, че бил заминал в някаква внизапна командировка в Гедерето. Можеш да ми дадеш по-подробни сведения кога е заминал и кога би трябвало да се завърне?

   Последва сравнително дълго обяснение от страна на въпросния Томич, който вероятно беше сътрудникът на Дановски с карираното сако, който уплътняваше времето си с вестник „Работническо дело“ в деня, когато аз с часове трябваше да чакам появяването на неговия началник. През времетраенето на целия разговор Мария Дановска не престана да ме следи с поглед, при което нейната свободна ръка бе заета да си играе предизвикателно с една къдрица от фризурата й. Накрая, преди да затвори телефона, тя произнесе високо – Добре тогава, дръж ти здраво фронта, докто се завърне моят мъж! Приятна работа и всичко най-хубаво!

    След това окачи с демонстративна елегантност слушалката на вилката и се насочи към мен с важна стъпка, при което ме информира с необикновен фалцет на гласа:

    - Можеш да бъдеш абсолютно спокоен! Той заминал вчера сутринта. Следователно не можа да се очаква да се завърне още днес, без да използва случая да се наслади някоя и друга нощ  на Берлински терен! Аз си познавам много добре човека.

     Нейните думи ми подействаха точно в обратно направление. Направиха ме още по-неспокоен. Тя незабавно надигна чашата си и произнесе съзерцавайке ме с примрежен поглед – Хайде да се чукнеме по този случай! Наздраве!

      Ами сега! Накъде?

                                                                ---   

     Нещо ми подсказваше, че едно понататъшно отблъскване на авансите на гостоприемната домакиня, независимо под какъв предлог, не би довело до нищо хубаво за мен.  В същото време, нейното мастито, като че ли с масур напомпено тяло предизвикваше точно противоположно влияние в еротично отношение. 

     А и на всичко отгоре в актуалната „партия“ с другарката Дановска бях изпаднал и в жесток цайтнот! Статутковото не ми позволяваше да умувам повече върху „следващия си ход“!

  Рискът да си навлека озлоблението на една почувствала се пренебрегната жена беше наситен с неимоверни опасности. 

    След втората чашка домакинята стана още по-агресивна и постепенно трябваше да констатирам, че срещу активноста на нейното  бедро, не разполагах с повече пространство за отстъпление. 

    В един момент тя като че ли се реши да престана да очаква повече нещо от моя странаи взе в собствени ръце инициативата. Като ми хвърли един предизвикателен  примрежен поглед, тя опипа с пръсти челото ми, което под влияние на погълнатия алкохол и останалите подробности се беше поовлажнило.  

- Защо не се освободиш от сакото си? Стаята е много добре отоплена. Това ще ти помогне да се поразпуснеш! – последните думи, полугласно и със задъхване нашепнати в ухото ми, ме поставиха окончателно в „матово положение“.

   Докато по скоро под нейно насилие се видях принуден да изпълня повелята ѝ ми се стори, че още някое и друго копче от нейния пенюар се бяха допълнително разкопчали.

     – Стига сме си играли на ученички!  -изхриптя тя, захвърляйки сакото ми върху съседния фотьол. 

   Направих последен опит да измъкна главата си от въжето, което  застрашително бе затегнато около щията ми:

   - Виж какво, Марче! – гласът ми се стори плах и несигурен, понеже   чувствах, че рискувам  да изпадна в нейните очи в напоправим загубенак,  – Извинявай, но трабва да ти призная нещо!

    Тя ме изгледа безмълвно, подозрително.

    Добавих, не без запъване - „Извинявай много и моля те, не ми се сърди, обаче... тук у вас не ми е удобно да злоупотребя с твоето наистина мило гостоприемство!“

    - Я не се занасей! Ти зощо така, май... се опитваш да се подиграваш с мене! - навъси вежди тя. 

      - Моля те! Не бих могъл и да помисля за такова нещо!

     - Аз пък не мога да възприема твоите вицове, които ми разказваш.

    Последните й думи бяха придружени от нова, още по-агресивна близост на нейните „венерини полукълба“. Почувствах се застрашително притиснат върху облегалката на канапето.

    Моето безпрецедентно държание видимо не само я беше жестоко разочаровало, но и силно раздразни. Може би и допълнително възбуди. За миг, обаче и нещо малко посмути. Но за беда само за малко!  Не се оказа в състояние достатъчно за да я охлади. Нейните две ръце в следващия момент ме обгърнаха така здраво през кръста, та притиснати като от стоманен обръч, дробовете ми изпаднаха в затруднение. В същото време почувствах  наред с горещината на дъха на домакинята и предизвикателна близост на овлажнелите й усни, които настойчиво търсеха моите. Припряно и неистиво задъхано чух тя произнася – Ела! Искам те!

   Продължих да упорствам, като магаре на кръстопът, но изненадващо и необеснимо защо в един момент почувствувах, че започвам да възприемам ситуацията даже за възбудителна.

   Тя, обаче, след като не се отзовах на предизвикателството на нейните устни и всичко останало, видимо изпадна в истински бяс.

   Изведнъж т ме отхвърли грубо и неизстиво изкрещя:

- Ти... да не би да ме намираш за недостатъчно атрактивна,... или си пазиш силите за оная парясница от плановата служба? Интересно какво ли има тя, което на мене да ми липсва!

   „Значи и до нея вече бе достигнала мълвата за нашите връзки с дъщерята на другаря Найденов!“ 

- Моля, те! – Опитах се да я апострофирам. – Как можеш да си помислиш подобно нещо! Уверявам те, при всякакви други обстоятелства, ако не бяхме във вашия дом, нещо което за беда ме възпира да извърша прелюбодеяние... щях да реагирам не така, но... Съжалявам, че може би съм така.. зле  възпитан...    

    Думите ми за беда не произведоха ни най-малък ефект в желаното направление. Нейното кръгло, като питка мургаво по рождение лице застрашително потъмня.

    - Какви ми ги плещиш? Ти или си нещо много вързан, което ми е трудно да си представя,  или кой знае защо те е страх, или... просто нещо не си в ред, щом и след три яйца НЕ СИ В СЪСТОЯНИЕ да се проявиш като мъж!

   Последното, въпреки че обективно погледнато, не беше незаслужено, ми дойде изведнъж твърде много.

 Малко изненадващо за самия мене, злъчта на нейните думи предизвикаха окончателно удивителна реакция.

    Пред очите ми изведнъж притъмня! За няколко мига дори дъхът ми спря. Изведнъж „чашата приля“ и то до такава степен, че загубих всякакъв понататъшен контрол върху моите деяния. „Дивото“, което неподозируемо се беше таило някъде в глъбините на моето подсъзнание изби като вулкан!

   Без каквата и да е реална представа какво точно върша, аз скочих от фотьола. При това с цялата си налична мощ я повлякох и нея със себе си и без да произнеса нито думичка, я съборих с „туш“  върху дебелия ориенталски килим. 

   При това ме обхвана някакъв трудно дифинируем изблик на... бяс, умопомрачение, или не зная как точно да  нарека статуса та самозабвение, в който афективно бях изпаднал. Същевремено, обаче, почувствах умопомрачителна ерекция! Под влиянието на последната, воден от единственото желание да й причиня по въможност преди всичко екстемно болезнено насилие, прониквах по възможност по най-бруталния начин в нейното тяло и се отдадох в самозабрава на един акт,... който не съм в състояние да опиша. Във всеки случай, който за мен, да си призная, нямаше абсолютно нищичко общо с удоволствие, или нещо от тоя род. 

    За моя величайша изненада, ако можеше да се съди поне по усърдното

съучастие и височината на обертоновите на акустичния акомпанимент от страна на домакинята, моята „брутална акция“ изглежда не предизвика „наказателен“ ефект!... А когато барутният дим над полесражението се поразсея и  аз припряно започнах да се подготвям да офейкам, тя ми поднесе нова изненада:

    – Миличък, защо толкова бързаш, а не останеш да си направим компания и за обяд!  Никой няма да ни безпокои!

   ... Почувствах да  изпадам в болезнено главозамайване, но по някакъв начин все пак ми се отдаде да намеря възможност се озова в крайна сметка зад вратата. Без да мога да си дам сметка за последствията от моите деяния и поведение.

                                                                    ---

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!