Петър Русчуклиев

ГЛАВА  ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

                                                                                1.

   На следващата сутрин работният ден в нашата подгрупа започна с обичайното заключително четене и утвърждаване на протокола от вчерашното заседание. Ръководителите на всяка делегация имаха право, ако не са съгласни с нещо, да изискват внасянето на известни корекции или допълнения. Тези формалности протичаха обикновено без много дебатиране. Най-често се стигаше до леки стилистични или просто граматически подобрения на текста и то предложени предимно от страна на шефа на съветския екип.   

Така беше и днес. Със задоволство констатирах, че съветският представител не пророни нито една негативна думичка по отношение на „допълнението на типореда на рулевите машини“ от страна на българската делегация.

  Председателстващият нашите заседания словашки колега Поспишил, както винаги прясно гладко избръснат и с безупречен италиански възел на вратовръзката си (той се появяваше всяка сутрин, подобно на легендарния Ал Капоне с нова вратовръзка), изслуша с блага усмивка началника на съветската делегация, който все пак не пропусна да обърне внимание на някоя и друга „отпечатки“ в текста на вчерашния протокол. След като предостави на неговата преводачка да се занимае с отстраняването на указаните езикови неточности, той все така приветливо усмихнат и с много любезен глас се обърна с неговото оригинално словашко произношение на руски език към руснака.

- Уважаеми колега Медведев, моля да простите допусканите неточности от технически характер на нашите машинописки, които за съжаление не са навикнали да работят с руската азбука!

    От страна на Медведев не последва словестна реакция. Той или не счете за необходимо да реагира с нещо повече от една донякъде пресилена усмивка, или в момента не намери подходящ ответен рефрен на подмятането на домакина.

  Останалите присъстващи, болшинството от които не се чувстваха прекалено заинтересовани от текстовите подробности, останаха както обикновено непричастни. 

    Що се отнася до мен, чуването отново, след  моят съсед Хофман и  словашкият представител Поспишил да обявява славянобългарската азбука за съветска, ме възбуди невероятно болезнено. Душата ми се почувства дълбоко оскърбена и унижена от обстоятелството, че дори образавани хора и то от така наречените народно-демократичните страни нямат елементарни понятия за някаи, според мене елементарни исторически факти!  

    В същото време „разумната половина“ на моето съзнание се постара да ме поуспокои – „Недей чак толкова да се впрягаш покрай невежеството на твоите чуждестранни колеги! Какво ли знаем ние пък от историята на другите държави?“ - В учебниците по география и история страниците посветени на тях действително бяха повече от скромни. А неговият близнак-събрат отиде по-далече – „Освен това не бива да се забравя, че историята е от женски род и се пише винаги с перо угодно на когото трябва!“

     Докато се разиграваше тази встъпителна сцена от днешния работен ден, пан Поспишил през времето което изчакваше секретарката му да нанесе в протокола корекциите на съветската делегация, изглежда реши да се поразтъпче и напусна мястото си зад масата на чехословашката делегация. Декориран с  целомъдрена физономия предприе кратка разходка, която дявол знае защо, го доведе пред първия ред от нашите маси и то точно на левия фланг, непосредствено в моя близост.

      Независимо, че снощи бях обещал на Василев да си държа езика зад зъбите, то изглежда в момнта за беля забравих за това и... неусетно се подадох на провокацията на случайността. Не бях нито в момента, нито когато и да е било по-сетне в състояние да си обясня под влиянието на какви сили, внезапно си позволих полугласно и малко плахо да заговоря щшефа на нашата работна група. На руски език, разбира се.

- Извинете господин Поспишил, че си позволявам да Ви безпокоя, но съвършенно неофициално бих желал да Ви обърна внимание, че преди малко  Вие споменахте нещо, което за мое съжаление не отговаря на историческата истина!

   Той ме изгледа с една смесица от любопитство и недоумение. 

- Нима! – веждите му се изкривиха в закривени нагоре към челото  дъги, а неговите тъмно кафяви зеници ме стрелнаха по-скоро леко иронично, отколкото със смущение. 

   - Азбуката, с която се оформят всички документи на нашата работна група и с която действително пишат и руснаците, а и още някои други народи и Вие нарекохте „руска азбука“,  не е… в действителност руска!

    - Така ли?! – Словашкият колега изблещи очи и под акомпанимента на една малко арогантна усмивка допълнително се заинтересува:

     - Да не би да имате  някакви претенции от българска страна!

  - Не става въпрос за претенции, след като това си е една абсолютна историческа истина. Създателите на т.н. „кирилица“ - писменост преди пного, много столетия  братя монаси Кирил и Методи са били поданици на  Българското царство.  И са сторили това по препоръка на българския цар Борис Първи.

   – За първи път ми се отдава да чуя едно подобна подробност. При това, да идва не от къде да е, а именно от Вашите уста. Постепенно започвам да виждам във Ваше лице един неизчерпаем източник на сюрпрюзи и то - от невъобразимо оригинален характер!

     - Както забелязвам, Вие не сте твърде склонен да възприемете за сериозно каквото Ви казах, но въпреки това ще си позволя да запитам  – от къде Ви е известно, че в Съветския съюз се пише с „руска азбука“?

    Той хвърли бегъл поглед към неговата преводачка, която все още дообработваше корекциите на съветската делегация, след това към часовника си, след което се обърна към мен – „Вие, уважаеми колега, започвате да ме затруднявате. Трябва да призная, че никога не съм се замислял по един такъв въпрос. Употребеният израз от моя страна в разговора със съветския колега, беше... така да се каже, напълно спонтанен и непреднамерен. Но в същото време, мога да Ви кажа още само, че не никога не съм и чувал да се  говори и за българска азбука. 

    Моята реакция се сведе до едно ехидно свиване на устни, което не остана незабелязана за него. Той отвърна този път с по-учтива усмивка и прошепна колкото да го чуя само аз – „Сега ни предстои да се занимаваме с нашата непосредствена работа, но по-късно в някоя от почивките, можем да поговорим на тая тема, също и с нашите съветски колеги!

    Побързах  да му възразя  – „По-добре – не вършете това!“, тъй като се опасявах много, че последствията от една подобна ескалация щяха да ми доведят във всеки случай до ужасни  допълнителни неприятности с моя началник.   

  Той незабавно ме загърби и мълчаливо се отдалечи, преди да успея да произнеса повече нито дума. Останах в неизвестност дали изобщо беше чул последните ми думи.

                                                                  2.                                                                   

   Днешната поредна точка от дневния ред  имаше за предмет – „Лодъчни

устройства и спасителни и сигнални средства“. След снощното посещение на Василев се държах настрана и не направих нито веднъж опит да кажа каквото и да е. Вътрешно обаче, продължаваха да ме терзае безпокойство покрай инцидента със „Съветската азбука“. Очаквах с нетърпение поредната почивка, в която възнамерявах да установя спешен контакт с Поспишил и да го помоля „да не разлайва повече кучетата“ по отношение на „съветската азбука“.  

    Една дискусия на въпросната тема с участието на „братушките“, която във всеки случай щеше да стигне до ушите на Василев, не можеше да означава абсолютно нищо добро за мен. От друга страна ме гнетеше  чувството, че би било позорен грях от моя страна да премълча истината за една от не чак толкова многото наши национални гордисти, азбуката на Кирил и Методи да бъде безпрецидентно отречена  в мое присъствие.

   В същото време не преставах да се проклинам - „По дяволите! За какво ли ми трябваше и днес да „си отварям устата“? И то още на следващия ден, след като снощи моят шеф ме посети лично  в моята стая за да ми чете „конско евангелие“ за вчерашното ми, според него  безотговорно поведение. 

   Има неща на тоя свят, срещу които човек е безсилен да се бори. Преди

всичко, както казва народът  – „Никой не е в състояние да прескочи сянката си!“ Което ще рече – „Безсилни сме да се борим срещу самия себе си!“. А аз, на всичко отгоре, изглежда съм се родил и с едно забележително, а в същото време неизличимо „дарование“, или по-скоро  „порок“ - винаги и то често на най-неподходящо място да проявявам склонност да си отварям устата.  А и, което беше още по-лошо - дори да върша онова, което не трябва. По ония времена все още така нареченият „Първи закон на Мърфи“ /че от две възможности човек избира почти винига неблагоприятната за него/ не ми беше известен.

                                                               -  - - 

    През почивката за нещастие не ми се отдаде да се озова лице в лице с пан Поспишил. Стоях на тръни и го следях с поглед докато беше в помещението, в очакване да остане сам. За съжаление през цялото време той намери за необходимо да дискутира нещо с неговите сънародници.

    Същевременно отправях горещи молби към Всевишния, словакът преди това да не влиза в разговор с някой от руснаците. По едно време обаче той изчезна от полето на моето зрение. И от помещението.

   Изпаднах в състояние на шахматист, който е направил несъзнателно фатално грешен ход, който може да му коства поражение в партията. 

    До края на сутрешното заседание вегетирах, без да обеля нито думичка. Разбира се, в заключение вдигнах ръка при гласуването, за да подкрепя типореда на спасителните лодки предложен от съветската страна. Днес руските колеги имаха на тая тема да преодолеят известни дескрипации, възникнали от противоречие не само с поляците. Чехословакия също така

произвеждала спасителни лодки. 

     Но в крайна сметка се наложи авторитета на „големия брат“. Не без  помоща на „българската делегация“. 

                                                                   3.   

    На предиобедното заседание, както на всичко на този свят, най-сетне

дойде краят. Съвместно с Василев и Станоева, както и няколко от съветските колеги традиционно  се отправихме към нашата станала  всекидневна гостилница.

  Напоследък започнах да наблюдавам една интересна подробност. Контингентът на руснаците, с които обядвахме колективно нещо чувствително понамаля. Вероятно някои от тях бяха намерили по-рационални възможности за обядване, които бяха повлиали отрицателно върху „единството на колектива“. Какви по-гочно, остана извън полето на моите познания. 

    Българският тречленен колектив продължаваше да бъде неделим и монолитен. Днес нашата съвместна компания бе чувствително редуцирана, което позволи всички се поберем само на една по-големичка маса. Между придружаващите бе Медведев и само един по-млад колега от съветския екип в нашата група, чиято глава в моите очи нещо отстъпваше геометрически на пропорциите на тялото му. Може би бе оптическо заблуждение, но изпитвах такова усещане по негов адрес. Беше ми направило още впечатление, че преди Медведев да вземе думата в ежедневните ни заседания, тоя тип винаги му нашепваше нещичко. Вероятно беше нещо като негов съветник. Респективно, заемаше ежедневно място в лявата страна на своя шеф.  Случи се така, че днес той се озова на сто и осемдесет градуса от другата страна на масата точно диаметрално срещу мене.

    Докато всички колективно сърбахме картофената супа с варено саламче, която домакините за разлика от местните клиенти, бяха вече навикнали да ни сервират с хляб, Василев  по едно време се заинтересува.

- Как премина днешният предиобед при вас?

    Въпросът му, на български, бе отправен към мен. Постарах се незабавно да отрапортувам.

- Нормално! Днес липсваха особено разгорещени разисквания. Лично аз не съм проявявал абсолютно никаква активност и взех участие само в проведеното накрая гласуване. – Сметнах за излишно да споменавам за кого. Премълчах, разбира се и най-важното.

     - Надявам се, този път без да объркваш езиците! – малко ехидно подметна моят началник, но не праяви понататъшна склонност към дискутиране в това направление.

   Неизвестно защо, днес никой от присъстващите не проявяваше склонност към повишена разговорливост. Лично аз бях вътрешно неспокоен, покрай моя, вероятно не на място, тази сутрин изплямпан пред пан Поспишил рефрен. В случай, че той е споменал нещо пред шефа на съветската делегация, последствията за мене можеха да бъдат печални. Наблюдавах под вежди Медведев, но не бях в състояние да дешифрирам какво се криеше зад непроницаемоста на неговата  физиономия. От време на време той разменеше оскъдни думи на понижен глас с въпросния  по-млад  колега от нашата работна подгрупа, чийто вид също не излъчваше ведро настроение. При това ми се стори, че от време на време „мишите  очички“ на съветника му ме стрелваха не твърде приветно. Този човек ми бе станал несимпатичен още от първия ден, понеже на всеослушание ми се подигра за моето компрометиращо представяне като „слаб пияч“, към което дори добави и още нещо. В друго направление, което засягяше допълнително и „мъжкото ми достойнство“.

   Малко покъсно стигнах до убеждение, че изглежда би било за предпочитане, ако Василев научи от мене, а не от когото не трябва онова, което си спестих да го информирам преди малко. И още на следващата лъжица го заговорих – „За малко да забравя! Знаеш ли каква неграмотна нелепост произнесе днес сутринта водачът на чехословашката делигация?“

    Той си преглътна малко неспокойно залъка и полюбопитства – „Що за нелепост?“

    Заех се да му разказвам историята с извинението му за грешките на машинописките.  Моят началник не издаде вид да се развълнува когато му известих, че пан Поспишил си позволил да обяви нашата българска азбука за „руска“. Последното обстоятелство донякъде ме окуражи да добавя, че съм му обърнал внимание, разбира се неофициално, на четири очи, , което се постарах да подчертая много дебело, че в действителност алфабета, с който се пише цялата документация на сесията на нашата работна група е дяло на Кирил и Методи.

     Василев стана незабавно неспокоен, а погледът му придоби незабавно наежено изражение.  

- Не ти ли се струва, че тази „смешна нелепост“ от страна на чеха може да е била просто една провокация към тебе? – все по-афектирано изсумтя той.

      Последните му думи бяха произнесени на висок глас и подчертано раздразнено, което не можеше да остане незабелязано заоколните на масата. Аз си позволих отново да му обърна внимание, както казах  савършенно неофициално и много покъсно по време на почивката.

- Ти не бива да забравеш, какво те предупредих още първия ден в София – да внимаваш и не се подаваш на провокации от каквото и да е естество!? И то особено от чехите! Според мен този човек е доста хитър и след вчерашните ти трагикомични активности е открил в твое лице подходящ обект. Целта му е вероятно била, по тоя начин да предизвика напрежение между тебе и съветските другари. В това отношене трябва много да внимаваш в бъдеще!

    Думите му ме направиха още по-неспокоен, но ми се стори, че по-скоро Василев гигантски преувеличава някои неща и с неговата мнителност е готов да вижда дори във всяка мухичка  гигантски слон! Респективно, у всеки чехославак  – контрареволюционер! Направих опит да се защитя.

    - Не ми се вярва, че негововия императив по отношение на „съветската азбука“ е бил с провокативна цел. Още по-малко по мой адрес!

       - Не бъди много сигурен! – изхриптя в заключение моят началник.

  Искаше ми се да се надявам, че съм се оттървал от по-големи неприятности, но сметката ми излезе „без кръчмаря“. Съседът на Медведев, който струва ми се слухтеше нашия разговор, избъбра нещо на ухото на своя началник. Последният се поразмърда върху стола си и  се обърна към нас.  Поскоро – към мен.

- Дорогой болгарский товарищ, извините пожалуйста моe вмешателство в Вашим разговором, но я так и немогу понять что вас смущает, что мы русские пишим с нашим русским алфабетом?

   Почувствях, че изведнъж ми стана много горещо и като че ли садържанието на кислород на въздуха в помещението застрашително спадна.

   Ето, че се стигна точно до онова, от което се опасявах!

   Зададеният въпрос ме хвърли в сериозна тревога. Но същевременно и в паника. Какво можех, или по-точно какво трябваше да отговоря?  Инстинктивно хвърлих бегъл поглед към моите сънародници. Станоева  изглеждаше изключително заангажирана със съдържаниоето на чинията пред нея. Останах с впечатлние, че и Василев бе изпаднал в не по-малко неудобство. Запази обаче мълчание, тъй като запитването бе отправено лично към мене. Постарах се, до колкото ми беше възможно да си предам най-благонравна физиономия и произнесох  с възможно наивен глас:

    - Не разбирам защо ми задавате подобен въпрос?

    - Ръководителят на чехословашката делегация ме инфармира, че Вие сте го обвинили, че погрешно е нарекал азбуката, с която се пишат протоколите и всички съпъстваща нашите заседания документи „руска“. При това сте направили опит дори да му внушите, че това била българска азбука!

    Ами сега?!

    Усетих смушкаване под масата от дясно. С възможно най-учтив тон, но ужасно смутен, направих отчаян опит да излавирам.

– Съжалявам, но изглежда, че се е получило някакво вероятно езиково

недоразумение, след като се разговаряхме с него на руски език, който и двамата не владеем кой знае колко добре. Аз имах предвид единствено   произхода на съвремената руска азбука. Нищо повече! – при което се постарах да подчертая колкото ми бе възможно, много акцентирано  думичката ПРОИЗХОД.

   Явно усукванията от моя страна не се понравиха на Медведев и неговото лице позагуби част от иначе обичайна си учтивост, когато ми зададе още един въпрос  – „И какво по-точно?“.

   Колегите му, които бяха от другата подгрупа също понаостриха уши.  А оня от нашата стая направи щекотлива физиономия. Василев продължи да мълчи. Що се отнасяше до Станоева, днес тя имаше вид, че си беше глътнала езика.

   Съзнавах, че трябва да внимавам извънредно много, какво и как ще отговоря. Във всеки случай, не биваше да се репча. Но нима трябваше да се самоунижа до такава степен, та да  премълча великото дяло на братята Кирил и Методи? Продължих колкото ми бе възможно предпазливо:

- Аз си позволих, доколкото си спомням, само да му обърна внимание и то съвършенно неофициално, че за разлика от чехословаците, болшинството славянски народи използват създадената в далечно минало славянобългарска азбука от двама български монаси Кирил и Методи. – след което, не успях да се въздържа и за беля добавих - Това впрочем е всеизвестна историческа истина.

   Последните ми думи изглежда още повече не се понравиха на Медведев. Пък доколкото можах да забележа и на останалите му сънародници. Той ме изгледа с досада.   

   - Аз не съм кой знае колко много запознат с древната история и особено тази  на вашата страна, но ми е добре известно, че България е била столетия наред изтрита от картата на Европа и българският народ е бил освободен с цената на много кръв от нашите прадеди от робство.  - Тук той направи кратка „логическа пауза“, преди да добави – Това е историческа истина, която  предполагам не Ви е неизвестна!

    - Естествено! Това, разбира се е абсолютно верно и мога да Ви уверя, че аз както и всички мои сънародници от всички поколения до ден днешен и навеки няма никога да забравят това и за което сме ви изключително благодарни! – На това място обстановката изискваше вероятно да си затворя устата, но... за беля това не ми се отдаде. И избръщолевих в допълнение -  Но въпросната азбука е била създадена много векове преди изпадането на България под гнетното османско иго!

    Ефектът от моята реакция не промени много емоционалната окраска на неговата физиономия, но във всеки случай той на първо време замълча.

   Тук обаче в разговора се намеси неговият съсед. Той, вероятно принадлежеше към типовете апартчици, които над всичко бяха склонни да се прекланят пред аксиоми от рода на „Така пише в книгите!“ и  че „Не може да бъде истина онова, което не бива да бъде истина!“. Така или иначе, той побърза авторитетно да заяви:

    – Дорогой, болгарски товарищ! Трябва да ви обърна внимание, че не съм срещнал никъде в „Большая советская инциклопедия“, или където и да е да е написано, че ние в Съюза ползваме българска азбука!  А освен това, не бива да се забравя, че дори на всеки първокласник е известно, че се учи да чете и пише с руска азбука!   

- Имате пред вид вероятно децата в Съветския съюз? – позволих си, почти инстинктивно една малко язвителна забележка, за която незабавно изпитах разкаяние. Същевремено почувствах сритване под масата от обувката на Василев. Но – за беда – със закъснение!

    Руснакът побърза да ми отвърне със същата монета и то подчертано назидателно. 

- Не само в Съветския съюз! Също така и в Югославия, Монголия, а и във Вашата родина. Всички ползвате нашата съвремена съветска азбука.

    Бегло ми премина през подсъзнанието, че след освобождаванетно от „фашизма и капитализма“ у нас бе извършена и реформа на азбуката, с която бяха изхвърлени два буквени знака – т.н. „е-двойно“ и „затъмнено „А“  : така наречения „ер-голям“/. Които липсват в актуалната съветска азбука. 

   Насоката, която започна да придобива нашия разговор начена да приема все по-застрашителен характер. И същевременно – да действа възбудително на останалите присъстващи на отсрещната страна на масата. Хвърлих отново поглед на дясно. Лицето на моя началник ми се стори сериозно позачервено. При това, положително не, понеже супата му бе чак толкова гореща. А и лютиви чушлета в нея също липсваха.

   Медведев се възползва от нашето мълчание и добави – Дори чехословашкият колега, с когото Вие сте се опитали да спорите днес, потвърди на всеослушание същото.  

    Пасивното мълчание на моите сънародници и една поредна активност на кракът на моя началник ми подсказваха, че е крайно време и аз да си „свия опашката“. Ефектът за съжеление, се оказа точно обратен. Държанието  на моите сънародници предизвика у мене страхотно възмущение. Паисий, ако беше присъствал на сцената, която се разиграваше в момента, положително би се провикнал гневно – „О, неразумний и глупавий, защо се срамуваш да се наречеш болгарин?!“

    Аз не стигнах до там да цитирам неговия повик и дори положих усилия да се позамълча. Но не за дълго.   

    Що се отнася до Монголия и някои южни републики на СССР с мохамеданско вероизповедание, това наистина може да се каже, че са получили от Съветския съюз нова писменост. Но например сърбите и македонците още на времето са възприели азбуката на Кирил и Методи. Впрочем по време, струва ми се, някъде около дванадесетото столетие Македония и България са били една държава и езикът им е бил идентичен. До известна степен това се отнася и до Сърбия. Понеже части от днешна Сърбия по ония времена са били в границите на обединената славянска държава от цар Борис.

    Моите аргументи изглежда не се оказаха достатъчно убедителни за младия съветски колега, който побърза да реагира и то не по-малко емоционално от мене.

- Без да поставям под съмнение Вашата действително удивителна историческа ерудиция ми се струва че от друга страна, Вие като че ли в някои отношения изпадате в противоречия с географията! Както сам изтъквате, упоменаните от Вас монаси, които не е изключено да са поставили основите на някаква праисторическа писменост, са били гърци, понеже  струва ми се, Салоники се намира на територията на Гърция!

     Въпреки желанието ми да не предизвиквам понататъшна ескалация, отново не съумях да се въздържа и си позволих да отбележа – „През въпросния исторически период България не е била така малка и незначителна държавица като днес, а нейните граници  са се простирали на три морета!  

    Кракът на Василев стана отново много агресивен, но у мене като че ли отново се отпуши някакъв бент, при което стигнах дори до там, да си позволя да задам на всеослушание въпроса – Много ми е любопитно да узная, кой, според вас, и кога е създал „руската азбука“?

    Въпросът ми изгежда постави в известно затруднение Медведев, както и неговият млад колега, понеже вероятно не бяха в състояние да намерят удовлетворителен отговор. Той направи опит да се усмихне и се обърна към моя началник.

- Нашият млад другар нещо твърде много се разгорещи!

   Моят шеф от негова страна също се оказа в положение, в което не разполага с подходящо словосъчетание.

   Реакцията дойде от руснака с малката главичка срещу мене, който хапливо подметна – „Изглежда, че той страда от някакъв прекалено силно развит радикален национализъм!“ 

    По ония времена това беше застрашително укорно обвинение по мой адрес, тъй като националистически тенденции от какъвто и да е характер нещо не пасваха никак на социалистическата идеология.

   Василев повече не бе в състояние да се прави на разсеян. Въпреки, че много се страхувах, че ще се нахвърли да ме критикува, за негова чест притежавал изглежда сърце, което вероятно му е напомнило, че и него го е родила българска майка.  Макар не така емоционално като мен, направи дори опит да ме защити.

- Тезата, което другарят Маринов, за жалост прекалено емоционално се опитва да Ви запознае, е все пак исторически факт. Вие естествено не сте задължени да познавате с подробности от тоя род бърлгарската история. От друга страна недейте, моля Ви, да обръщате прекалено внимание на някои негови бъбрежи! Той е изключително холеричен тип и обича да спори понякога за дреболии, на които без необходимост да отдава прекалено съществено значение.

   Думите му, обаче, не се понравиха на съветските колеги. И не доведоха до осезаемо удовлетворение от страна на Медведев, в резултат на което той отварна доста троснато.

- На мене действително не ми е известно какво пише във Вашите учебници по история, но се чувствам задължен да напомня и Ви уверявам, че що се отнася до нашата руска писменост, никой у нас не се съмнява в нейната национална автентичност!    

    След тоя негов заключителен аргумент настъпи затишие. Василев не се оказа в състояние да каже нещо повече. А моят въпрос остана малко настрана и изпадна в забвение. Аз, в създалата се обстановка, разбира се не посмях да се опитвам понататът да получа отговор.

   При възникналия вакуум в разговора след малко изненадващо  се намеси един от руските колеги от втората подгрупа. Той беше сравнително възрастен, имаше интелигентен вид и още първата вечер по време на коктейла в апартамента на съветската делегация ми бе направил впечатление, че по-рядко надигаше от останалите присъстващи чашката.

     Той заговори бавно, с тих и лишен от излишни емоции глас.

- Малко трудно е понякога да се преценяват някои нюанси на исторически събития, особено след като те лежат отдалечени с векове в миналото. А и ние не сме специалисти във въпросната област, което прави излишно да изпадаме в спорове.  – Заяви с високомъдрена усмивка той. 

    Младият съветски колега от нашата работна подгрупа му хвърли не много любезен поглед, но това не му попречи да добави. – Така е струва ми се и с нашата азбука, която българският колега не много погрешно нарича славянска азбука. Действително корените на съвремената съветска азбука вероятно се крият в така наречената в далечното минало „глаголица“, чийто създатели са до колкото ми е известно именно споменатите от българския колега двама монаси. – Сянката на Медведев отново отново го апострофира безмълвно, но със сприхаво изражение, което вероятно го принуди да добави - които струва ми се, без да се опитвам да споря за това са били, може би от гръцко потекло. 

    Макар и не без сериозни усилия, си позволих отново да си отворя устата – В рамките на актуалните граници Солун е за беда в Гърция. Но тогава България не е била така малка и безгласна буква на Балкансксия полуостров! По ония времена на разцет тя е била държава, границите на която се простирали на три морета! ... 

     Тук почувствувах, че вече прекрачвам много опаснини граници и нагазвам в застрашително дълбоки води. По лицата на съветските колеги прочетох не само възбудено изумление, но още и дпуги емоции които ме принудиха да си затворя „човката“.

- Нека да не се увличаме в излишни спорове! – наруши настъпилото няколко секунди затишие възрастният руснак, който в заключителната част се бе намесил в разговора – които, както ми се струва, не са много в наша компетентност! Във всеки случай от тогава е изминало прекалено много време и в този си вид, нашата съвременна азбука много чувствително се различава от някогашната въпросна „Глаголица“ на въпросните хилендарски монаси.

     Развятото от него „бяло знаме“ бе добър предлог за постигане на безкръвно примирие. Но точно в този момент в разговорът се намеси отново вторият съветски колега от нашата подгрупа, който седеше до Медведев.

- На мене не ми се вярва, все пак, да се намерят много други интелигентни хора по тоя свят, които да проявят склонност подобна на тази на нашия български колега и да се опитат да твърдят, например че „Война и мир“, „Мъртви души“, „Евгени Онегин“... – тук кресчендото на неговия необикновенно писклив глас изведнъж спадна. Но той изглеждаше не по малко възбуден от мене. Изглежда все пок, че почувства, че нещо се поувлече в литературата, или багажът на неговите литературни познания опря на камък. Но не за дълго. В заключение намери за по-голяма убедителност дори да добави – ...или пък, че „Таблицата на Менделеев“ са били написани с „Българска азбука“!

    Въпреки предупредителния поглед на Василев отново не се указах в състояние  да премълча последната изтърсена от него  приумица.

- Без да се опитвам да накърнявам с нещо високата ерудиция на моя съветски колега, ми се струва че той в увлечението си да цитира действително бисери не само на руската, но и на световната литература изпада в малко заблуждение, като вероятно несъзнателно обърква понятията „писменост“ и „език“. Моите най-дълбоки уважения към великите руски писатели, на които аз самият съм възторжен почитател! Те са създали действително гениални литературни произведения на хубавия руски език, но... това няма нищо общо с произхода на азбуката на която са писали! 

    Очичките на на моя контрагент ме стрелнаха угрозно, но преди той да успее да каже каквото и да е, се осмелих да добавя - „ А що се отнася до „Периодичната таблица на химическите елементи“, тя е разбира се дело на Менделеев и също едно епохално постижение в химията, но... какво общо имат химическите елементи ... с алфабета?  - Бях на път да отбежа още, че те във въпросната таблица са написани с латински букви, но съоумях да се въздържа от последната подробност.

    Периферно забелязах, че Василев прехапа до болка устни. А въпреки

природната мургавост, по лицето на варненската колежка избликна червенина. Физиономията на Медведев нещо потъмня, но ми се стори, че направи знак на съседа си да си затвори устата.

    Руският колега от другата подгрупа, за щастие, отново се намеси с помирителна физиономия. Той беше не само най-възрастния от всички, но явно и най-разумния, а и при това – вероятно още и най-широко образования. Стараейки се да успокои духовете, той повиши глас.

– Я, стига сте се джафкали като кученца! И оставете настрана историята, географията, науката и литературата и цялата каша в която се забърквате, търсейки решение на проблем от рода на – „Кое е било първичното – яйцето, или кокошката?“!  

    Неговата намеса поуспокои донякъде духовете. Особено, след като той добави  – Все пак, не бива да се забравя – при което погледът му се насочи в мое направление – че ако не съществуваше могъщата руска държава, която да съхрани и усавършенства в течение на вековете тази писменост, за която става дума и нашият млад български колега настойчиво препоръчва да бъде наречена „славяно-българска“, положително днес нямаше да остане нито следа от нея!

    Шефът му, вероятно се видя принуден да се примири с един подобен

компромисен финал и замълча, като предпочете да се заеме с вече поизстиналия остатък от супата в неговата чиния. Физиономията му при това създаваше обаче вид, че дъвчеше в устата си пепел от цигара.

    Кой знае какво е било и изражението на моето лице. Можех до известна степен да бъда доволен от финалната сцена на нашия съвместен обяд, но същевремено изпитвах сериозно безпокойство, какво ли  ме очакваше от страна на моя началник, когато останим насаме.

   До приключване на обяда на масата от тук нататък се възцари „тишина и привидно спокойствие“.

                                                                 4.

   - Другарю Маринов! Както се развиват сабитията от вчера насам, започвам все по-осезателно да се съмнявам и дори да съжелявам дълбоко, че положих толкова усилия  да те взема в екипа на работната група на тая конференция! – обърна се подчертано троснато и с навъсено чело към мен Василев при първата отдала му се възможност да останем сами. При това в присъствието на Станоева.

   Не можех да  се съмнявам в сериозността и искреността на думите му. Действително в неговите очи моето поведение би могло да се приеме за безпрецедентно. Същевремено неговото поредно самоизтъкване на собствения му принос аз да съм в момента тук в Комарно, при малко по други обстоятелства, би ме накарало да се усмихна. Нему бе много добре известно какви сили бяха станали причина техническият директор да издаде нареждане за моето завръщане в състава на българския екип. 

   Все пак, „безпрецедентното“ от негова гледна точка мое държание в последните дни, сигурно му създваше неприятности и грижи. Пък и на самия мене. Тъй като аз се ограничих с наведена глава да приема мълчаливо поредната вълна на гнева на моя началник, той продължи да ме залива с нов поток от укори и разочерования. 

     – Ти ме хвърляш в отчаяние, понеже със всеки изминат ден и час аз все по-дълбоко потъвам в недоумение дали забравяш къде се намираме, или нещо не си напълно в ред!

    - Но другарю Василев, аз само...

    - Престани по дяволите с твоите но, понеже и обаче! – Прекъсна ме афектирано той . -Защо не си стоиш мирно и тихо на столчето, на което съм те поставил, без да си усложняваш живота с врели-некипели опити да привличаш вниманието  върху себе си и то по начини, които, ако станат известни в София, могат да ти създадат много големи неприятности за цял живот! И то не само на тебе, но мога да си изпатя и аз!  

   - Повярвайте ми, моля Ви, другарю Василев, че не съм и помислил да се самоизтъквам или парадирам с каквото и да е било, както и да се отклонява на милиметър от Вашите инструкции, но ето напрпимер днес с азбуката... Всичко дойде случайно и изневиделица и реакцията ми беше абсолютно спонтанна и лишена от каквито и да е преднамерености... Но просто не можах да се въздържа да премълча пренебрегването на едно от може би най-големите наши български национални достойнства...

    - Не ти ли казах ти току що да престанаш с твоите „но“-та! Ти като че ли не разбираш български! – прекъсна ме афектирано той.

    Концентрацията на адриналин бе добила „обаче“ и у мен отново  дименсии, които ме предизвикаха да продължа – „Всичко дойде днес сутринта от невежието на главата на чешката делегация. А понататък, сам бяхте свидетел как се развиха събитията... по време на обеда! Никога не бих могъл да предположа, че от страна руснаците ще се натъкна на подобна реакция!

    Василев издържа без да прекъсне този път иначе твърде дългословното

ми обяснение. Дори, като че ли нещо малко се позамисли. За моя изненада се намеси варненката, която особено до момента днес бе обладана от прекомерно мълчание.

- Действително славянобългарската азбука е твърде бризантна тема за братушките. По време на следването ми и на мене ми е правило впечатление, че болшинството съветски граждани не обичат да разговарят с българи по тоя въпрос. Но на другаря Маринов, за съжаление това изглежда не е било известно.

   Бях особено изненадан от нейната неочаквана защита. Василев, който както бях забелязал, както и при други случаи избягваше да й противеречи и да влиза в прирекания с нея, изведнъж престана да се занимава с мене и се прехвърли на друга вълна.

- Трябва да видя, как по някакъв начин, жалко че не разполагаме повече с някоя бутилчица сливова, - при което ме погледна сякаш с надежда, че може би аз крия в куфара си такава – ще трябва да се постарая да замажа нещата пред товариш Бондарчук! -След това хвърли поглед към часовника си прибързано отбеляза: – Покрай днешните турболенции бях  забравил, че бяхме запланували на път за следобедното заседание да се отбием до банката за да размениме по някоя десетачка! Както бяхме вече установили по време на нашите разходки, тя е наблизо в една напречна улица по пътя ни.

   Последната подробност ме изненада, тъй като в момента не можех да си

спомня да бях чувал нещо от тоя род. След като бях получил записа на лекаря от Братислава, валутния въпрос бе престанал да бъде проблем за мене. Струваше ми се, че хиляда крони са много пари, а и не възнамерявах да купувам цяла Чехословакия.

    След това Василев се обърна към мене.

    -Хайде да оставим настрана азбуката и да вървим да обмениме по някой лев! В тебе ли е митническата ти декларация?

   Тя се намираше във вътрешния джоб на сакото ми, но въпросът му ме наведе на една интересна идея.

   - За съжаление не! – Отвърнах, стараейки се да не поглеждам в неговите очи, защото се страхувах да не се издам, че лъжа.

   - Тогава ние с другарката Станоева ще отидим да сторим незабавно това, а ти в същото време поразмърдай по-енергично пергелите си и прибягай до хотела да си вземеш декларацията. Ние ще те чакаме пред банката.

Нали знаеш къде се намира!

   - Разбира се! – Отвърнах с въодушевление, на което се стараех да не давам външен изблик. Предложението му пасваше идеално с моя спонтанно възникнал план.

  - Само внимавай попътно да не направиш някоя нова беля! – Чух да подвиква гласът му след мене, но продължих на завишени обороти, без да се объщам.

   След няколкостотин метра, когато сметнах, че се съм се отдалечил достатъчно, вместо към хотела се насочих първо към магазина за модно мъжко облекло, който за щастие не беше далече. Той беше отворен въпреки ранния обеден час и аз без много да се церемоня купих първия попаднал в очи син анорак с подплата, който намерих, че пасва на гърба ми. Въпреки, че не беше от най-скъпите, сумата получена от сина на приятеля на баща ми намаля значително. Бях въпреки това безкрайно щастлив, че най-сетне ми се отдаде да свърша тази важна работа, без да става достояние на колегите.

    По-нататък продължих на завишени обороти. Първата ми работа бе да скрия надежно новата ми горна дреха на дъното на моето куфарче и без да губя нито секунда поех по обратния път. За щастие мащабите в Комарно не бяха с маратонски дименсии и ми се отдаде сравнително на време да се появя пред банката, където вече ме очакваха Василев и варненката.

- Помислих, че си се загубил по пътя! - бяха първите думи на моя началник. Но в момента ми се стори, че те вече не звучаха  прекалено заплашително.

   Без много формалности, след като получих върху митническата си декларация съответен надлежен печат, срещу десет лева възстанових със стотина крони част от разхода на чешка валута в кесията си, направен в конфекционния магазин преди малко.   

                                                                   - - - 

ДО КОМАРНО - Глава тринадесета

ДО КОМАРНО - Глава петнадесета