ДО КОМАРНО 13

Петър Русчуклиев

ГЛАВА   ТРИНАДЕСЕТА

                                                                             1.

    На следващата сутрин попътно, докато отивахме да закусваме и по-сетне, полагах усилия да се държа напълно нормално с моите съотечественици. Като че ли, предната нощ не бях подавал носа си от стаята и не бях станал свидетел на „призрака“ посреднощ в коридора. Те от тяхна страна също имаха вид на „ни лук яли, ни лук мирисали“.

Другарят Василев ми се стори, като че ли със сравнително повишено настроение. От неговия вид, обаче, не лъхаше прекалено много свежест. Същото трудно можеше да се каже за варненската колежка. Във всеки случай и днес нейният кок, както и цялата комплицирана прическа бяха като винаги безупречни.                                                                   

  --- 

     Днешният работен ден в нашата подгрупа бе посветен на „Рулевите устройства“. Това понятие, както и много други в нашата техническа номенклатура бе идентично с руското. Направи ми впечатление, че докато представители на останалите делегации правеха изказвания около обсъждането на типореда на подлежащите на стандартизация хидравлични „рулеви“ машини, всички използваха на тяхните езици специфични названия на последното понятие, на собствения им език. Така например немците говореха за „Steueranlagen“, което означаваше нещо като „Устройства за управление“. 

    На български на мен винаги ми се е нравило названието „Командно-“ или „Управляващо устройство“. За съжаление моят експеримент преди години така да титулирам сборъчния чертеж в един технически проект под този надслов доведе до там, че ми беше върнат за корекция от органите на регистъра. Заради наименованието. Липсваше ми за беда лиценз и ранг за въвеждане на нови собствени понятия в общоприетата така наречена  българска техническа терминология.

    ... Като ученик в гимназията при моите класни или домашни писмени работи навремето се натъквах също на аналогични затруднения при опитите ми да обогатявам нашия „книжовен“ език с нови думи. Моите „новинки“  биваха безжалостно унищоважани с червено мастило от учителите по литература. Усилията  ми да се обосновя с примери от българската белетристика, с думи въведени от Иван Вазов и Елин Пелин, си оставаха и тогава безрезултатни.

     Отговорът беше лаконичен - „Ти не си нито Елин Пелин, нито – Иван  Вазов!“

        Така ми е било писано – да си остана за цял живот непризнат.

                                                               ---

     Днешните дебати неочаквано нещо се позатегнаха. По същество не се различаваха много от тия  около корабните вериги още на първия ден. Сега ставаше дума за въвеждане на стандартен типоред рулеви хидравлични машини за нуждите на речното корабостроене в рамките на СИВ. Тук се оказа, че отново само руснаците и поляците произвеждат   такива, но както и при едната страна, така и при другата - те бяха предназначени на първо място за нуждите на морското корабостроене. Респективно - не бяха специално съобразени с ограниченоста на палубното монтажното пространство при речните плаветелни съдове.  В частост  - на така наречените „тласкачи“, които актуално бяха основното двигателно звено във веригата на контейнерен транспорт в рамките на вътрешноконтинеталните водни пътища.

 Както още през първия ден  всяка от двете страни се опитваше да  представи  нейната продукция като по-оптимална за ползване  в рамките на СИВ.

   Що се отнасяше до Българско речно плаване, то при строежа на първата серия от тласкачи с мощност 1800 кс, които бяха проектирани от нашия филиал изненадващо още по задание се бе ориентирало към  хидравлични рулеви машини, производство на някаква холандса фирма. Тези механизми бяха действително с много компактна конструкция и  много удобни за монтаж габарити. А и функционираха прецизно, но струваха солидно количество „твърда валута“. Нашето параходство изненадващо държеше твъдо на тях и изглежда можеше да си позволи финансово подобен разкош, тъй като  разполагаше с необходимите средства, набирани вероятно от превозите, които българският Дунавски търговски флот извършваше по горното течение на реката до Виена, Пасау и Регенсбург.

  Всички тия подробности, разбира се не интересуваха никого от присъстващите от работната ни група, а самият аз нямах ни най-малко намерение да занимавам когото и да е било с тях и следвайки директивите на моя шеф си кротувах мирно и чинно на мястото зад знаменцето с българския трибагреник в очакване на заключителното гласуване, при което от мене се изискваше традиционно да подкрепя съветския типоред. 

    Съгласно реда и порядъка на „протокола“, в процеса на обсъждането всяка една от присъстващите делегации имаше ако не задължение, то във всеки случай правото, да изкаже собствено мнение по разглеждания, респективно - дискутиран въпрос. Днес изказванията от страна на незаинтересуваните пряко по тоя проблем страни ми се сториха доста лаконични и формални. Но неочаквано се стигна до нова конфликта ситуация. - По отношение кои рулеви механизми да бъдат предпочетени, мненията се раздвоиха.

  Представителят на ГДР сигнализира донякъде готовност да се съгласи с предложението на Съветската страна. Немците строяха от години серийно океански риболовни траулери за нуждите на СССР и бяха навикнали с тяхното съветско оборудване. В същото време обаче чехите и унгарците, по някакви неясни за мене тяхни съображения показаха тенденция да подкрепят полското предложение. Делегацията на румънците в духа на Пушкиновия Евгени Онегин „с видом учоном знатоком хранила молчание в этом споре“,  и не даваше да се разбере кое предложение би подкрепила в заключение.

      Аз  продалжавах безмълвно да си трая, без да имам най-малко намеренение да си отворя устата, преди да ми де наложи произнасянето на вече станалото облигаторно мое изречение в заключителната фаза.

                                                                      2.

   Но ето, че в един момент, когато никой не прояваваше интерес да вземе думата, чехословашкият колега по едно време внезапно се обърна към мен:

- Днес още не сме чули мнението на българската страна по въпроса!  - заяви на всеослушание той. При това ме погледна с едно неприкрито иронично подхилване, а думите му ми се сториха, че прозвучаха по начин, който означаваше -„Вероятно Вие ще подкрепите, разбира се, предложението на Съветските си колеги!“

    От погледа ми не се изплъзна, че неговата реплика предизвика    аналогични реагции и по някои физиономии отдясно сред делегацията на ГДР. Всичко това не беше нещо ново, но дявол знае защо и как моментално доведе до неочаквана  реакция от моя страна. Почувствах се подигран, унизен и като попарен с вряла вода от неговата провокация. Същевременно (положително!) съм се изчервявил до мозъка на костите, а пулсът ми усетих да подскокна като на жестоко пришпорен кон. Няколко секунди изпаднах в пасивно мълчание, но главният предпазен бушон в черепната ми кухина изглежда не издържа и... и в един миг  изгърмя!

    Нормалният ход на биотокове в моя организъм бе нарушен, а с това и всякакъв род задръжки изведнъж престанаха да функционират. В крайна сметка, положително изненадващо както за него, така и за останалите присъстващи, да не говорим за мен самия, от устата ми неконтролируемо се изплъзна едно... нестандартно и същевремено абсолютно непреднамерено словоизлияние:

- Мнението на българската делегация по отношение на типизацията на хидравлични рулеви машини за нуждите на речното корабостроене е изразено в нейното проектостановище – отвърнах аз, като си предавах усилие да произнасям всяка дума по възможност неемоционално. Бях повече от сигурен, че едва ли някой от присъствуващите бе намерил за необходимо да прояви интерес към „българския опит“ в тоя машиностроителен жанр, но продължих: - Ние смятаме, че би било по-целесъобразно, ако речните плавателни съдове биха били оборудвани с управляващи „хидравлични механизми“ – при това на това място място ми скимна да употребя този израз вместо общоприетото „рулеви машини“ – със значително по ограничени монтажни размери от тия в морското корабостроене. 

     Тук замълчах. Забелязях, че гласът ми звучеше непознато и дрезгаво,  като от архаична надраскана грамофонна плоча.

    Ако някой би хвърлил бомба в помещението, ефектът вероятно щеше да бъде значително по-малък. Всички насочихаха с повече или помалко удивление погледи към левия край на първата маса, където  иначе най-безропотно затисках с моите „четири букви“ стола си.

  В заключение си позволих дори да цитирам кратък типоред, съответствуващ на хидравличните машини на холансктата фирма „Утрехт“, с едната от които бяха оборудени нашите тласкачи. Без, обаче, да споменавам произхода му.

   За известно време настъпи, както се казва в подобни случаи, оживление в залата. Моят съсед Манфред Хофман си позволи неофициално, но с престорено наивен глас, да се заинтересува:

- В България ли се произвеждат такива хидравлични машини? 

   Моят по-импулсивен близнак изруга моментално едно - „Verscheissen, kann ich mich aleine!“ (малко нецензуриран израз на уличен немски език, означаващ, меко казано „Не се опитвай да се будалкаш с мене, това мога да го сторя сам!“, който бе останал в паметта ми от едно намерено преди години на плажа край Варна булевардно романче), но аз успях да се въздържа и предоставих отговора на неговия „по-разумен побратим“. Той беше също възбуден, но се ограничи сравнително учтиво да отвърне: 

- Не, разбира се! Но нашите тласкачи са оборудвани с такива. Холандско производство.

    Немецът присви многозначително устни и се обърна към колегите си в дясно.

   Докато се разговаряше с тях ми направи впечатление, че шефът на неговата делегация ме погледна над рамките на неговите очила по начин, като че ли за първи път забелязваше моето присъствие. Или... по-точно не зная как.

    ... Най-комичното и изненадващо в цялата тази инцидентна историйка  беше, че в крайна сметка на шега или наистина, се стигна до приемане препоръка за едно разширяване на долния диапазон на бъдещия стандартизиран типоред рулеви машини, при това с предложените от българската страна параметри. Нещо, което не беше много по вкуса както  на полската, така и на руската страни. Но всички останали, кой знае защо, гласуваха за допълнението на българската страна. Окончателното решение остана да се вземе допълнително на следващата пленарна сесия на работната група.

  В крайна сметка останах изпълнен със смесени, противоречиви чувства. От една страна – обзет от нещо като  мъничко удовлетворение,... същевременно панически ме гризеше съвестта, че бях застрашително  прекрачил някои граници и дори „нагазил лука“! 

                                                                     3.

    Днес обядвахме набързо в закусвалнята с вкусни сандвичи. Може би по желание на варненската колежка. В тая връзка разговорът ни се въртеше предимно в гастрономически сфери.  След като моят шеф не прояви интерес по отношение на моята дейност през този ден, не се осмелих да му доверя никакви подробности около моето „изхлъзгване“ при „рулевите машини“.

   Актуалната тема подлежаща на обсъждане и през останалата част от деня продължаваше да бъде „рулевите устройства“. Поредната точка от дневния ред след обяд бе посветена между другото на така нареченото „Рулево устройство за заден ход“ – една конструктивна подробност или особеност на „тласкачите“. Те се нуждаят от повишена маневрена способност също и особено на заден ход, понеже тяхното функционално предназначение да транспортират палета товарни съдове изисква и повишена маневреност също и при ограничен радиус на действие. Материята ми беше добре позната от моята доста годишна активна проектантска работа. 

      Няколкото свободни минути до 14 часа, преди да заемем местата си, почти по навик прекарах  в коридора в компанията на станалия ми традиционен събеседник, моят съсед по „работно място“ Манфред Хофман. По накакъв повод се досетих, че по време на проектирането изпитвах затруднения, понеже не разполагахме с методика за проектиране на геометричните параметри на конструктивните елементи на въпросното устройство.  

    Обзе ме невинно професионално любопитство да узная как правят това в ГДР-то и се заинтересувах:

- Херр Хофман, Вие как изчислявате геометричните параметри на перата за обратен ход и останалите елементи на това устройство? В Съветския регистър няма нищо за това. 

    Въпросът ми го постави в забележимо неудобство, понеже изглежда не разполагаше с подходящ отговор. Подобно както неотдавна, когато стана дума за „бридж“. Той сбръчка вежди и след кратко размишление отвърна с попресилена усмивка.

- Знаете ли, колега Маринов – изговарянето на моето славянско име, типично за  всеки германец, му причини в момента  и допълнително затруднение -  от както ми беше поверено да оглавявам бюрото по нормалите и стандартите в нашето конструктивно бюро, за съжаление повече не се занимавам непосредствено с проектиране и не мога да задоволя Вашата любознателност. – След което дори повтори с малко по-друг тон: – Много съжалявам!

    Побързах да го успокоя. 

- Не се безпокойте! Не е толкова важно, а и още по-малко трябва да Ви кара да съжалявате. Предполагам, че заплатата Ви, на новата длъжност се е повишала. 

    Той остави без коментар последната ми забележка, в която не бе изключено да се криеше и известен нюанс на малко завист, а на свой ред ме запита:

    – Защо се интересувате?

    Трябваше да обясня по-подробно причината и покрай това му разказах бегло за едно мое отдавна забравено приключение. Как маскиран като работник от ремонтната бригада, съм изкопирал конструкцията на въпросните елементи от един току-що построен сръбски тласкач, който по една случайност след необичайно ранно замръзване на Дунава бе  попаднал в ледено обкръжение в района на русенското пристанище. При което за мое щастие или нещастаие, ледените блокове бяха повредили точно това устройство. И как след това по метода на геометрично подобие, използвайки пропорционално съотношението между основните размери, респективно – мощностите и габаритите на двата тласкача съм нагодил нашата конструкция.

     - Интересна история и доста хитра, дори малко криминална идея! Вероятно сте имали успех!?

   - Хидравличните моделни изпитания в последствие бяха много задоволителни, а и по-късно в практиката устройството функционира безпроблемно – отвърнах скромно, но с необходимото достойнство, като не пропуснах да добавя: – За беда, обаче накрая се подхлъзнах и от работната площадка окачена на кърмата на сръбски тласкач цопнах в ледените води на Дунава. Добре, че бях предпазно завързан с въже през кръста, та не се удавих. Но лежах дълго с двойна бронхо-пневмония след това в болница. 

         - Auweia!  - откликна съчувствено той - Изглежда, все пак сте роден под щастлива звезда!

       Дойде ред по моето лице да се появи съмнителна усмивка.

     - От преживяното до този момент на тоя свят бих бил по-склонен да вярвам в точно обратното. Но в случая може би съм имал „ангел-хранител“! – добавих в заключение, спомнейки си в момента за щастливо преживяната  автомобилна катастрофа неотдавно под Златните мостове на Витоша. А и за много аналогични други критични автомоблирни произшествия, които бях преживял с неимоверно щастие.

                                                            ...  

     Сред като заех обичайното си място зад нашия трибагреник, верен на  тактическо задание на моя шеф, прекарах дълго време несмущаем от никого в пасивно наблюдение на не много оживените дебати от страна на останалите делегации. Понеже не се отнасяше повече за „монопол“ над някакво серийно производство на машини за износ, а само за известна унификация на известни конструктивни елементи, то духовете бяха в следобедните часове спокойни. Правеше ми впечатление, че понеже повечето от колегите бяха предимно на административни на щатни длъжности, които ги държаха отдалечени от чертожните дъски, следствие на което те избягваха да се произнасят по технически подробности. Говореха в общи линии като политиците, че са „необходими мероприятия за защита на околната среда“ , но нито думичка какво и как трябва да се реализира това.

    Това ми подейства отново някак... трудно ми е да намеря подходящо обеснение защо, във всеки случай – твърде предизвикателно. Може би адриналиновата ми протуберанция от преди обяд не беше съвсем заглъхнала.... 

  В крайна сметка „нещо отнво ме „прихвана“ и по собствена инициатива направих, от „името на българската делегация“ предпазливо предложение да се помисли по алтернативата да се типизират някои конструктивни елементи от въпросното устройство.   

    За твърде малко очаквана, но приятна изненада почти всички отново  не проявиха възржение и... след известни допълнителните уточнения и допълнения от моя страна, накрая се стигна до включване на специална препоръка в дневния ред на следващата сесия на работната група по стандартизация на речното корабостроене да се разгледа допълнително въпроса за известна типизация и на перата за заден ход на тоя тип речни плавателни съдове.  

    Покрай всичко това научих „аn passan“, че на въпросната работна група предстояло да бъде свикана в много близко бъдеще и че сесията щяла да се проведе на територията на ГДР. – Една подробност, за която до момента не бях чувал нито дума от Василев или когото и да е било.      

    Всичко това доведе до допълнително повишение на моето възбуждение. За беля, еуфорията, в която бях изпаднал бе почернена от един крайно наприятен гаф от моя страна, който обаче, поразвесели повечето от присъстващите. Но не  всички!

    Покрай направеното предложение ми се наложи да давам и някои допълнителни разеснения от технически характер. Говорех, разбира се в рамките на собствените ми възможности на руски, но в един момент изпаднах в затруднение с някои понятия от руската техническа  терминология. Може би за това в известна степен допринесе и разговорът ми неотдавна в почивката с Хофман, по време на който вниманието ми на същата тема бе отвлечено в немска езикова насока. Така или иначе,  причината се криеше колкото в липсата в даден момент на концентрация и възбуждение от моя страна, така  и в обстоятелството, че двата езика ми бяха чужди и моите възможности във всеки един от тях, лежаха в  определени граници. 

    За срам и свян... се обърках!  Без да забележа съм се оплел до такава степен, че в зоната на техническеската лексика  съм заговорил несъзнателно на някаква симбиозна каша от руско-немски понятия.

    Страхотно компроментиране! Когато със закъснение „шумът в залата“ ми даде възможност да забележа това, беше вече твърде късно.  Както в шахмата, всеки направен ход в живота е невъзвръщаем!

     Изпитах желание да потъна някъде дълбоко под земята и да се скрия от погледите на присъствуващите. Особено, след като словашкият колега, който водеше съвещанието, в неговия типичин провокативен маниер, не пропусна да ми направи забележка:

- Драги колега, дължа да Ви обърна внимание, че официалният език за комуникация на нашата сесия съгласно „протокола“ е руският!

   ...По челото ми избуяха капчици студена пот. Мама-миа! Тежко ми, когато това достигне до ухото на Василев...

   Побързах най-учтиво и безкрайно смутено да помоля за извивение за допуснатото нарушение на „протокола“. Имал съм вероятно до такава степен разстроен вид, та чехът, впрочем той беше словак, почувства необходимост да ме поуспокои.

- Не го приемайте чак толкова трагично, колега! На мен също не е никак  лесно да се артикулирам на руски език, въпреки че съм следвал пет години в СССР. – След което, все пак не пропусна учтиво ми препоръча: - На следващата сесия изглежда ще направите по-добре, ако пристигнете с преводач!

    Замълчах. Последната подробност, при традициите по думите на моя началник в българската практика, не означаваше нищо добро за мене. За разлика от моя милост, в България имаше достатъчно следвали в СССР колеги, които положително нямаха трудности с руския език.                                                 

    ...До края на днешното съвещание понататък не си позволих повече да отроня нито думичка. На никакъв език.

                                                               4.

    На вечеря не посмях да обеля нито дума пред моите колеги около  днешните ми патила. Но се опасявах, че няма да ми се размина току-така. Наистина, известно време след като се прибрахме в хотела и разотидохме по стаите си, без д се се почука на прага на стаята ми се появи лично сам Василев. Нещо, което да сега не се бе случвало. Видът му беше такъв, че незабавно почувствах какво ме очаква.

      Той не обърна внимание на направената покана да му предложа да

поседне и останал прав незабавно ме заговори и то ужасно нелюбезно. При това  и подчертано афектирано.

        -Ти днес, какво така си проявил невероятна активност около рулевите

устройства и дори... – тук гласът му изпадна в забележима вибрация, при което дори за миг прекъсна речта си, сякаш да си поеме въздух, или по-скоро до потърси по-подходящи туми, с които да изрази неговото възмущение - ... до такава степен си се увлякъл, че дори подложил на критика на критика съветското проектопредложение!

      Няколко секунди изпаднах в безизходица, която ми замрази езика.     

     Странно, че досега, увлечен от други емоции, не бях обърнах  внимание, че фактически моята намеса в днешните дебати трудно би могло да се възприеме като подръжка на съветското предложение. Нещо което фактически, бе в рязко противоречие на инструкциите, които бях получил безпрекословно от моя ръководител.

   Почувствах се в абсолютна невъзможност да открия нещичко, с което бих могъл да се опитам да се оправдавам. 

    На първо време изпаднах в положението на уличен в престъпно деяние ученик, изправен пред неговия училищен директор. Това даде на Василев  възможност, или го принуди да продължи:

    - Просто не се побира в главата ми, как си могъл да стигнеш до там, да правиш корекции на типореда за хидравлични рулеви машини, предложен от екипа на Съветския Съюз!?

   Едва сега си дадох окончателно сметка какъв невероятен автогол си бях самозабил!

   Стана ми изведнъж обаче ясно, че всякакви опити за каквато и да е било самокритика и извинение биха останали савършенно бизполезни. За щастие ми мина през ум, че в подобни позиции в шахмата единственният шанс е опита за създаване на контраигра. При това, колкото е възможно по-агресивно и неконвенционално! 

   Като изпратен от Всевишния гръм от ясно небе ме осени една прикантна  идея, която съзнавах, че трудно би могла да се приеме за „чиста монета“, но не притежавах повече секунди за губене на време. Без да изчислявам  каквито и да  „възможни варианти“ като последстние, се хвърлих в „контраатака“. С помощта на която предприех опит да измъкна шията си от примката, надвиснала над главата ми.

   Преди всичко първата стъпка, която ми се отдаде да направя в тази насока, бе профилактично да отразя до колкото мога непосредствената „матова угроза“ :

   - Трябва да Ви уведомя другарю Василев, - тъй като разговорът ни в момента имаше чисто служебен характер, преминах незабавно на „ВИ“ – че сте били съвършенно погрешно информиран! – Почувствах, че той по скоро се раздразни допълнително от моята дързост, но вече бях „грабнал пушката“ и път за връщане назад повече не съществуваше. Затова продължих: 

   - Другарю Василев, трябва да Ви предупредя, че сте погрешно информиран! Моето предложение по същество беше тактическа маневра, който имаше предназначение да попречи на угрозата надвиснала по време на обсъждането да бъде приет типореда предложен от поляците. Така се очертаваше мнението на мнозинството от останалите делегации днес при нас.

      Тук направих преднамерено къса пауза, по време на която ми се отдаде да забележа, че по лицето на моя началник прибягна вълна на нещо като съмнение или нещо от тоя род. Подобно на шахматист, който се е натъкнал на неочаквана маневра от противника си в позиция, в която иначе се е чувствал до момента абсолютно доминантно. 

     При това моят началник нявъси вежди, но вече не така настървено отрони едно членонеразделно – „Аа?!“ - което ми позволи да продължа:

- По такъв начин, след направеното от мен допълнение се получи едно „патово състояние“ в спора между поляците и „братушките“, което оставя допълнително всички пътища отворени за съветските специалисти на следващата сесия да наклонят везните към своя страна!

       - Иска ми се да ти повярвам, но с какво можеш да ми докажеш каквото ми разказваш? - измърмори малко „декресчендо“ Василев.

      - Утре сутринта, както всеки ден ще баде окончателно протоколизиран днешния работен ден и Вие като шеф на нашата делегация, от чието име направих въпросното предложение, можете да полюбопитствате и се запознаете се запознаете със съдържанието му.

     - Хм! Удивително, откъде ти скимна на всичко отгоре да предлагаш дори допълнителни нови малогабаритни рулеви машини!

      Понеже нямах много време за обмислене на „поредния си ход“, с риск да го засегна, че е забравил какво съдържат нашите „проекто-предложения“, се видях принуден да му напомня :  

     - Що се отнася до двете стойности, които съм прибавил в долния етаж на типореда, те са Ви известни, защото се намират в нашето проектостановище, те с нищо няма да им попречат на никого. Просто, трябва в бъдеще само да бъдат допълнително конструирани още два типа по-малко габаратни хидравлични рулеви машини за нуждите на речното корабостроене, които на първо масто да притежават по малка монтажна площ. Нещо, което само би облегчило тяхния монтаж при тласкачите и евентуално за други малогабаритни плавателни съдове в речното корабостроене,  които страдат от недостиг на жизнено пространство!

     Следващият поглед, отправен насреща ми от моя началник бе изпълнен

все още с подозрения и съмнения, но във всеки случа ми се стори вече не толкова афектиран и застрашителен.   

    -Хм!... Не зная дали съветските специалисти ще са склонни да споделят твоето мнение, но по-важно е другото! Ти, сигурен ли си, че при едно гласуване без твоята намеса, болшинството би фаворизило полския вариант? 

    - Именно по тая причина се намесих! - оживих се изведнъж - Освен от ГДР-то,  никоя от останалите страна не прояви при изказванията си склонност към подкрепа на типореда по съветския морски корабен регистър. Не мога да си обясня защо!

   Кратко време той ме фиксира с един все още подозрителен, изпълнен със съмнение поглед. След това, вече в значително понижена тоналност произнесе – Предупреждавам те, в бъдеще да се откажеш да проявяваш повече подобни своеволни активности, а да си налягаш парцалите! Ясно ли е? 

   Въздъхнах пооблекчено и побързах да му дам моите уверения, но радоста  ми се оказа прибързана.

     - И още една допълнителна препоръка от мен  - За подсилване ефекта на последните си думи, той  повдигна дясната си ръка с изправен нагоре покаазалец – В бъдеще не се увличай в комплицирани словоизлияния, след като изпадаш в проблеми с твоя руски език! Това е, както се опасявах предварително, опасно слабо място при тебе. Ето, че днес си станал просто за смях, да не можеш да кажеш по руски две думи на кръст! За какъв дявол си се осмелил даже да проговориш на всеослушание и думи  на немски? - лицето му отново потъмня - Как можа да допуснеш такава позорна излагация, която от някои може да се вземе дори за провокация?

   Направих, вероятно не твърде убедителен пред него опит да му обясня как се бе стигнало до този „кик“, при което в заключение имах дори неблагоразумието да добавя: 

   -Ако и ние си имахме, както всички останали преводач, нямаше да се стигне до там!

      Ефектът се оказа тотално негативен.

- В нашата досегашна практика на подобни нива българската страна никога не е прибягвала до услугите на преводачи! – при което  добави рязко: - Който не владее както трябва руски език, е по-добре да си затваря човката!

   Може би беше препоръчително същото и при други обстоятелства, например в момента, но верятно съм сметнал, че познанията ми по собствения майчин език не налагат подобни ограничения и току изтърсих без много, много да му мисля: 

    - Интересно, нима всички у нас владеят чак толкова перфектно този език!

   Василев ме изгледа отново по начин, като че ли изпитваше затуднение да повярва на очите и ушите си. Вероятно се почувства персонално засегнат.

- Ти, другарю Маринов, какво така напоследък, изглежда от както дъщерята на другаря Найденов започна да те изпраща с червена роза на летището... нещо много ти „порасна работата“!

    На това място не се оказах в състояние да реагирам с нещо повече, от колкото да съумея да си задържа езика зад зъбите.

    Изглежда, че моят началник бе казал всичко, за което ме беше удостоил с това посещение по вечерно време. В настъпилата пауза той се  завъртя на 180 градуса. Преди да затвори врата, обаче, се обърна още веднаж и отправи по мой адрес още едно предупреждение.

     - Внимавай, все пак, в някои отношения в бъдеще да не предизвикваш нови ситуации, които възбуждат „напрежения  над границата на допустимите“!  

    Наложи ми се да се замисля, дали това беше просто само да покаже, че

още не беше забравил някои понятия от „съпротивление на материалите“, като „Диаграмата на Хук“, или имаше и нещо друго пред вид.  

                                                               ...

    Останал сам се заех да поанализирам малко по-задълбочено събитията

 през днескашния ден. Почувствах се принуден да си дам сметка, че действитнелно в „някои отношения“ си бях позволил и то доста, „да пренапрегна лъка на стрелата“.  

  От друга страна ми беше действително писнало да се държа като бездушен тъп робот и само да вдигам ръка при гласуване на резолюции, които в крайна сметка малко засягаха националните интереси на моята Родина. (Впрочем, не биваше да забравям в никой случай, че тогава за някои „другари“ у нас „патриотизъм“ означаваше преди всичко безпределност в любовта към СССР. Сиреч, че интересите на СССР стоят над всичко!)

    Бях уверен, че още тази вечер моят шеф няма да пропусне да се срещне с неговия колега, ръководителят на съветската делегация и че предмет на разговора им ще бъде във всеки случай допълнително инцидентът около моето предложение, довело до изменение на предвидения от тях типоред на хидравлични рулеви машини. Дали  моят трик ще се окаже поне до някъде убедителен и за руснаците и те проявят склонност да повярват, че моята намеса е била с цел да им помогна срещу конкуренцията от полска страна? ... Действитерно в известна степен ситуацията бе аналогична с тая от първия ден с котвените вериги и рудани. С тая рязлика, че тогава аз съумях да запазя дълбокомислено мълчание.

    Сънят някак бягаше от очите ми. В един момент ми се прииска да сляза да изпия една биричка долу в ресторанта.

   „Стефчо, не намираш ли, че след като изведнъж стана притежател на 1000 крони, стана много разточителен!?“ – Обади се гласът на моя „първи  близнак“ – по-разумният.

    Този път предпочетох да го послушам. Той се ползваше с авторитет на по-разумния.  Въпреки, че бях на мнение, че една биричка след протуберансите на днескашния ден би ми помогнала между другото дори  и да заспя по-бързо и по такъв начин да сложа край на днешните ми ескапади.

        Известно време се опитах да убия останалата част от вечерта с помоща на австрийската телевизия. За съжаление диалектът и скороста на диалозите от актуалното шоуме принудиха да затворя телевизора.

    По липса на други алтернативи потърси решение на проблема под пухената ми завивка.

                                                                ххх

ДО КОМАРНО - Глава дванадесета

ДО КОМАРНО - Глава четиринадесета