Twitter

Подписахте договора. Ключовете са у вас, еуфорията е голяма. И някъде около втората седмица идва другото чувство – онова стягане в стомаха, когато осъзнаете, че сте поели ангажимент, който ще ви съпровожда следващите 25-30 години.

Това е нормално. И почти никой не говори за него.

За техническата част на ипотеката е изписано много – как се сравняват оферти, кога да рефинансирате, каква лихва да изберете. Но за това как се живее с дълга, ден след ден, година след година, без той да се превърне в постоянен фон на тревожност – за това се говори учудващо малко. А то е поне толкова важно, защото ипотеката не е сметка, която плащате и забравяте. Тя е спътник.

Първите месеци: от еуфория до паника е нормален път

Има един психологически ефект, който хваща почти всеки нов кредитополучател. Седмица-две след сделката еуфорията спада и на нейно място идва нещо като угризение – „Какво направих? Това е огромна сума. Ами ако не се справя?“

Това си има дори име в поведенческата икономика – нарича се угризение на купувача (buyer's remorse), и при най-голямата покупка в живота ви е напълно очаквано. Не означава, че сте сгрешили. Означава, че мозъкът ви обработва мащаба на решението.

Лошата новина е, че точно в този период на повишена тревожност хората вземат най-лошите си финансови решения – бързат да правят промени, теглят допълнителни кредити „за всеки случай“ или, обратното, изпразват всичките си спестявания, за да погасят колкото се може повече и да „се отърват“ от усещането.

Конкретното противоотровие е едно: превърнете тревогата в система, която после не пипате. В първите седмици направете три неща и спрете дотам.

Първо, автоматизирайте вноската – нареждане от разплащателната към кредитната сметка няколко дни преди падежа. Това не е просто удобство. Това сваля едно постоянно микро-решение от главата ви; вече няма да се будите притеснени дали сте платили.

Второ, преизчислете бюджета веднъж, честно. Старият бюджет е невалиден. Вноската влиза в графата „задължителни разходи“, до тока и парното. Целта не е да си направите красива таблица, а да видите с очите си колко пари ви остават реално – защото несигурността („стигат ли ми?“) тежи повече от лошата новина („остават ми Х евро, ще трябва да внимавам“).

Най-просто разпределете месечния доход по основни пера. В първото влиза всичко задължително – вноската, сметките, храната, транспортът, застраховките; това са парите, които на практика вече са похарчени. Във второто перо е заделянето – първо за авариен фонд, а след това за спестявания и инвестиции. В третото остава всичко друго – ресторанти, дрехи, забавления, тоест парите, с които реално разполагате свободно. 

Не гонете идеален процент за всяко перо; важното е третото да съществува реално, а не да е нула. Ако след вноската по ипотеката за свободни харчове не остава почти нищо, бюджетът ви е твърде опънат – и това е сигнал да го хванете навреме, преди да се е превърнал в проблем, а не да се правите, че го няма.

Полезно е и да оставите малък буфер за нередовните разходи, които не идват всеки месец, но идват със сигурност – данък сгради, такса смет, годишната застраховка, по-скъпите ремонти. Заделяйте по малко всеки месец за тях вместо да ги посрещате на куп; точно тези „забравени“ пера най-често разклащат бюджета на нов собственик.

Трето, ако още нямате авариен фонд, започнете да го пълните преди да правите каквото и да било друго. Това е единственото нещо, което реално сваля тревожността от ипотеката, защото отговаря на въпроса, който я подхранва: „Ами ако остана без доход?“

ПРОДЪЛЖАВА

***